> ## Content Index > Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt > Use this file to discover other available public pages before exploring further. # На второ четене: „Може би Естер“ от Катя Петровская - URL: https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-mozhe-bi-ester/ - Published: 2022-07-01T21:01:47.000Z - Updated: 2023-01-19T10:46:01.000Z - Author: Севда Семер - Tags: На второ четене, книги, #wp, #wp-post, култура, #Import 2023-02-06 13:46 *Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? [„На второ четене“](https://www.toest.bg/tag/na-vtoro-chetene/) е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма [Читателски клуб „Тоест“](https://www.toest.bg/club/). Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.* --- ### [„Може би Естер“ от Катя Петровская](http://paradox.bg/magazin/pechatni/mozhe-bi-ester/) *превод от немски Милен Милев, изд. „Парадокс“, 2016* > За какво се нуждаеш от този човек, защо разравяш прахта му? И какво е да си свързана с него? Тези въпроси са отправени към Катя Петровская в писмо, което тя помества в книгата. Родена в Киев, в семейство от еврейски произход, авторката пише на немски историята на рода си – и сякаш търси именно отговорите на тези два въпроса. [![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2022/06/Mozhe-bi-Ester.jpg)](http://paradox.bg/magazin/pechatni/mozhe-bi-ester/) Случи се няколко пъти да ме питат какво чета, след като бях започнала „Може би Естер“. И установих колко е трудно да се отговори. Когато казвах за какво става дума в книгата, хората първо предполагаха, че е автобиография. Обяснявах, че не се усеща точно така, защото историите са не само на авторката и рода ѝ, но и на хора извън него – тоест на по-големия контекст, включващ световните войни. Значи е историческа? И това не е съвсем точно – пояснявах, че книгата е разделена на отделни истории, малко като сборник с разкази. Има части от какви ли не източници, като цитираното горе писмо, а има и пасажи в поток на съзнанието и дори един сън. Значи са есета? Може би нещо такова, казвах, но продължавах да се чудя за по-подходяща дума. Тогава проверих как е описана на български „Може би Естер“ – най-често е обяснена просто като „книга“. Трудно е да се определи жанрът на онова, което е по-болезнено от история, по-отдалечено от мемоар, по-лично от есе. В [интервю с Капка Касабова](https://www.toest.bg/kapka-kassabova-interview/) Марин Бодаков сравнява нейната книга „Към езерото“ с „Може би Естер“ и с [„В памет на паметта“](http://books.janet45.com/books/1419) на Мария Степанова – защото са все книги за биографичната и автобиографичната памет. Капка Касабова говори за новите търсения: > Тази преработка е вид алхимия, за която колективно сме готови. При преливането на малкия и големия разказ, личното и колективното, сурово житейското и художественото в най-добрия случай се получава златна сплав. Четенето на Катя Петровская наистина се усеща, като да присъстваш на алхимичен процес с цялото му обръщане на прах в злато. Какво виждаме, когато гледаме назад? Себе си? Липсите? Силата на корените? Всичко това – стига да поискаме да го видим. В [„Драмата на надареното дете“](https://kx-publishing.org/product/%D0%B4%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D0%B4%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B4%D0%B5%D1%82%D0%B5-%D0%B8-%D1%82%D1%8A%D1%80%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%82/) терапевтката Алис Милер говори за необходимостта да познаваме историята на собственото си детство, да разберем истината за това, което сме преживели. Тя пише за нуждата да погледнем отвъд обичайно приетото – че детството е един щастлив момент от живота – и да видим къде всъщност ни е било трудно, в кое сме останали неразбрани, сами или наранени. Това е нужно, за да пораснем истински – и да успеем да бъдем истинското си аз. Катя Петровская минава през подобен процес, но задачата ѝ е още по-голяма и по-болезнена: не само собствената ѝ личност, но цялото ѝ семейство минава под лупата. Също както приемаме, че детството е щастлив период, така и за някои семейни травми се знае, че са тежки – и толкова. Но какво означава да видиш семейството си не като брой загинали или оцелели в Холокоста и брой съдби, променени от войната и революцията, а да се заровиш в историите? Да изградиш поне емоционална връзка с онези, които по една или друга причина отсъстват от семейния пейзаж, да видиш лицата им, да научиш имената им. В търсенето някои парчета си остават липсващи. Заглавието идва от името на нейната прабаба, която може би се е казвала Естер, но със сигурност е била единствената останала в Киев, когато семейството бяга от нацистите. Тя става тяхна жертва – отзовава се на призива всички от еврейски произход да се явят на определено място. Бащата на авторката не може да си спомни името ѝ с точност не защото я чувства твърде далечна или защото тя няма значение, а напротив, от близост – защото сам я е наричал „бабо“ и не е чувал други нейни имена освен „бабо“ и „мамо“. Авторката се опитва едновременно да се отдалечи и да се приближи. Заглавието на книгата съдържа точно това – опита да се видят хората като история, но и приемането, че някои части ще останат неясни, понеже са твърде близо, за да бъдат фокусирани. В нашите географски ширини много хора познаваме от първо лице прийома, че за семейството не се говори извън него. И заради това е важно да се разказват тези истории. В един момент авторката споменава, че майка ѝ я моли изрично да не слага нещо в книгата. Не само конкретният факт, но и молбата да бъде прикрит биват показани. По този начин е конструирана цялата книга. Съсредоточеното усилие да се изровят тези забравени или труднодостъпни спомени е съчетано с описанието на трудностите. Авторката говори и как е забравила всичко от момента, в който влиза в Освиенцим. Липсата на спомени също може да говори. Езикът и липсата му са не само символично, но и буквално част от историята. Поколения след поколения, семейството е преподавало на глухонеми деца. Поместени са писма от благодарни родители и историите на тези учители в семейството. Но това се превръща и в метафора за идентичността на самата авторка: „Нашето юдейство за мен си остана глухонямо, а глухонямостта – юдейска.“ А за преместването си в Германия авторката казва: > Впуснах се в немския, все едно борбата срещу немотата продължаваше, нали немският, немецкий, на руски е езикът на немите, немой немец, че той немецът въобще не може да говори. Този немски ми беше като багета или лозова пръчка в търсенето на домашните ми, които векове наред бяха учили глухонеми деца на говор, като че трябваше да науча немия немски, за да мога да говоря, а това желание ми беше непонятно. Разбира се, особено трудно е да се четат истории за война и смърт по тези земи точно днес. Но е и особено важно. В книгата има много въпроси без отговор – не защото не им е даден такъв, а защото отговор може би не съществува. Авторката пита: > Остава ли едно място същото място, ако на това място човек убива, после заравя, взривява, изравя, изгаря, смила, разпръсква, мълчи, сади, лъже, зарива с боклук, наводнява, бетонира, отново мълчи, отцепва, арестува опечалени, по-късно изгражда десет паметника, поменува личните жертви веднъж годишно или пък смята, че няма нищо общо с това? Да смятаме, че нямаме нищо общо, все така ми се струва едно от най-ужасните неща. „Може би Естер“ ми върна усещането за връзките – семейни, исторически, лични, емоционални, – които държат всички ни заедно. За мен беше напомняне за общото, което имаме, и за отговорността ни към него. --- Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма **Читателски клуб „Тоест“**. За повече информация прочетете на [toest.bg/club](https://www.toest.bg/club/).