> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# На второ четене: „Изобретяване на самотата“
- URL: https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-izobretyavane-na-samotata/
- Published: 2024-06-13T12:47:18.000Z
- Updated: 2024-06-13T12:47:18.000Z
- Description: Вълнуващ прочит на Антония Апостолова на пророческата книга „Изобретяване на самотата“ от Пол Остър броени месеци след смъртта му. Какво е да си син, какво е да си баща, стига ли паметта, за да съхрани живота, или бъдещето винаги я опровергава?
- Author: Антония Апостолова
- Tags: На второ четене

### [„Изобретяване на самотата“ от Пол Остър](https://www.colibri.bg/knigi/2136/pol-ostyr-izobretqvane-na-samotata)

*превод от английски Иглика Василева, изд. „Колибри“, 2022*

> Беше. Вече никога няма да бъде. Помни.

С тези думи и с пророчески сън за собствената си смърт (станала тъжен факт тази година) завършва книгата на Пол Остър „Изобретяване на самотата“, която започва със смъртта на бащата на писателя. (Казвам *пророчески*, доколкото знанието, че всички неизбежно умираме, може да се счита за такова.) Остър започва да я пише непосредствено след като губи баща си, а само месеци по-късно се развежда с не по-малко известната си съпруга, американската писателка Лидия Дейвис, при която остава малкият му син Даниел.

И тъй като книгата е изцяло биографична и болезнено лична, прочитът ѝ сега е още по-зловещ на фона на фактите, които писателят е нямало как да знае тогава и които по онова време са били още в далечното бъдеще. А те са, че сънят на Остър вече се е сбъднал – две години преди писателят да почине, от свръхдоза си отива синът му Даниел, след като самият той е загубил бебето си, погълнало наркотици. Като че ли е оставено единствено на читателя да вижда надвисващата сянка на тази семейна трагедия, защото по времето на написването на романа Даниел е все още крехкият носител на бъдещето, на смисъла да продължиш, на надеждата за живот, която упорито поддържаме въпреки знанието за неизбежността на смъртта.

> Преди да настъпи смъртта, винаги съществува възможност тя да не се състои, и на тази надежда, колкото и да е малка, трябва да ѝ се даде шанс.

Има нещо почти литературно нагласено в тази огледална поредица от кончини, която принадлежи на външния за романа свят – идея, която Остър също ще развие и която ще спомена по-късно. Държейки я сега в ума си, този мрачен мемоар отеква още по-съдбовно, отчетливо, пронизително. Той е едновременно и реминисценция на няколко живота, и своеобразен философски опит върху базови теми като бащинството, връзката между баща и син, самотата, случайността, паметта, езикът, възможността да бъде разказан светът, и животът, живян в условното (но и буквално) пространство на една стая. Ето едно съвпадение (каквито Остър изследва във втората част) – самият той пише там за поредица от известни личности, загубили децата си, без да знае, че същото ще сполети и него.

[![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2024/06/-----------------------------------1.jpg)](https://www.colibri.bg/knigi/2136/pol-ostyr-izobretqvane-na-samotata)

В първата част на романа Пол Остър ни пренася без никаква прелюдия в дните след напълно неочакваната и внезапна смърт на собствения си баща, увличайки ни в реминисценции за своето детство с него, в семейни разкази, в истории, илюстриращи характера на баща му, и в лутането из вещите на обитаваната до последно от родителя му семейна къща. 

> Ако не действам бързо, целият му живот ще изчезне заедно с него, 

дава си сметка писателят, залавяйки се буквално веднага да пише. И то със съзнанието, че баща му не е оставил след себе си никакви следи. 

#### Остър ще открие, че вместо да лекува, актът на писане продължава да държи раната отворена. 

Че вместо думите да погребат баща му, те продължават да го пазят жив. И че едва когато разказът премине в тишината, която ужасява писателя, това ще означава, че се е простил с баща си завинаги.

Първата част на тази книга представлява далеч по-подреден, макар и фрагментарен разказ за отсъствието и самотата като начин на съществуване. Тя е и история за невъзможния баща, бащата, който не може да бъде открит и достигнат. Неслучайно, вече във втората част, Остър ще анализира по аналогия и разказа на Колоди за Пинокио и неговия баща Джепето – и по-специално опита на дървената кукла да открие и спаси своя създател, спускайки се в мрачния търбух на акулата, където му се струва,

> че е паднал с главата надолу в мастилница. 

Именно в този буквален мрак на писането, на впускането в себе си, Остър ще потърси посмъртно баща си – човека, за когото е мечтал цял живот, от когото винаги е очаквал да бъде видян като нещо повече от мъглявина („аз копнеех точно за това – да бъда забелязан \[от него\]“). Защото, както писателят ще осъзнае, човек на всяка възраст копнее за любовта на баща си, но в същото време за него е невъзможно да прекрачи в самотата на друг човек.

Именно самотата и самоизключването от света дефинират образа на бащата. Невъзможността да го открие приживе кара Остър след смъртта му още по-силно да усеща нуждата да навлезе в това „парче непристъпно пространство под формата на мъж“. 

И пред нас се показва – без нито за миг да се *разкрива* – един вечен аутсайдер, турист в собствения си живот, човек, гастролиращ през света, който никого не допуска в себе си. Мъж, който неизбежно е създал свой сурогатен Аз, изкуствен образ, съчинител, принуден да измисля или да прибягва до готови клишета в думите и действията си, за да *не* разкрие себе си. Мъж, скрит изцяло в работата си, заможен, но стиснат до безсмислие. Мъж, за когото парите не са успех, нито са опит да си купиш щастие, а само възможност да избягаш от нещастието. Мъж, отказващ да види не само психическите проблеми на собствената си дъщеря, но и изобщо света.

И все пак човек точен, изпълнителен, отдаден на братята си, останал до последно с майка си, помагащ на роднините и дори на непознатите си наематели. Образ, в който всеки факт бива отричан от следващия, и е невъзможно да кажеш каквото и да било, защото и всичко останало ще е вярно. 

> ... през цялото време имам чувството, че пиша за трима или четирима различни мъже, всеки ясно очертан, всеки пълна противоположност на останалите. 

В крайна сметка Остър подхожда към този така и неслучил се, винаги липсвал негов баща без осъдителност, без жалване, без укор. А когато чуваме семейната история за баба му от бащина страна, убила собствения си съпруг, оправдана и властвала над петте си деца, вече напълно сме готови да загърбим своята неприязън и да изпитаме най-малкото хладна емпатия, човешко съчувствие към този човек, за когото смъртта, изглежда, е била единственият „изход, единственото легитимно бягство“.

Къщата, която Остър трябва да разчисти и *освободи* (колко точен глагол) след смъртта, се превръща и в метафора за живота на родителя му, и в прелюдия към разсъжденията му за живота в рамките на една стая (за това – по-късно). Тази къща е окупирана от вещите на самотата, превърнала се е във вехтошарски музей на отсъствието („както чужд човек би живял в нея“). 

#### Остър пише за начина, по който вещите се променят, след като животът, към който са имали отношение, си отиде. 

Как нещата изобщо – включително и спомените – се изменят, докато привидно остават същите, преди да загубят всякакъв смисъл. Ненужните предмети, на които се натъква, вече не са предмети, а „остатъци от мисли, от съзнание, символи на \[нечия\] самота“ и да ровиш в тях е като да ровиш в тайните кътчета на нечий ум. Не задълго обаче.

И къщата, и човекът, окупирал се в нея, отвън изглеждат стабилни и спокойни, докато вътрешно се разпадат в хаос. Нужно ли ни е повече от едно такова пространство обаче? Във втората, далеч по-хаотична и фрагментарна част на книгата Остър ще си задава този въпрос заедно с много други, изследващи редица теми, които не са свързани с първата част. 

Заварваме го затворен в клаустрофобична стая под наем в Ню Йорк, изолирал се там в дните след раздялата с жена си и сина им. За да може да се *види...* в тази част той ще пише за себе си в трето лице. По същото време ще трябва да се прости и с дядо си, за когото също ни разказва. Вече се е случило обаче: синът е заел стаята на бащата, превърнал се е в *него*.

Убежище или затвор? Празнота или самодостатъчност? Начин да полудееш или да възвърнеш живота си? Отговорите за стаята може да са различни – Остър ги търси къде ли не. Микроскопичната и препълнена с вещи стая на своя приятел С. през парижките дни на писателя. Кулата на Хьолдерлин. Стаята на Ане Франк. Декарт в стаята си наблизо. Паскал в стаята си. Жените в стаите на Вермеер и стаята на Ван Гог. Йона в корема на кита – една библейска история, която писателят ще разгърне пред нас с ново, проникновено тълкувание.

Именно от тази своя квартира Остър се опитва да напише Книгата на паметта, изследвайки както нея, така и природата на случайността и на самотата. 

#### Защото стаята е и пространството на паметта – „миниатюрна космология, която съдържа в себе си всичко“, дори и спомена за неслучилото се. 

А паметта е още много неща според Остър: виждане, превод, възможност за дълготрайност на преходното и краткото, както и самият акт на писане. Разказването е деликатната работа да се опитваш да си спомниш онова, което вече е запаметено. 

Историята в книгата започва с края, но завършва със спомените на автора за най-ранното му детство. Те се редуват и могат да се леят сякаш до безкрай – фрагменти, бегли сцени, мигове, – защото, „докато продължаваш да говориш, няма да умреш“ (Остър разсъждава и върху историята за Шехерезада и смисъла на продължаващия наратив). И в същото време, парадоксално, 

> писаното слово освобождава човека от необходимостта да помни повечето неща от света, тъй като спомените са складирани в думите. 

Така че прекрачвайки в пространството на паметта, влизаме в света. Свят, който, уви, ще бъде изгубен завинаги.

> Защото, ако думите са начин да съществуваш в света, помисли си той, тогава, дори да няма свят, в който да влезеш, света вече го има там, в тази стая, което означава, че именно стаята присъства в стихотворенията, а не обратното.

В тази част Остър изследва и много съвпадения, случки, които се оказват плод на изумителна случайност. И пише за граматика на съществуването и римуването на събитията в живота така, че римата, която те създават заедно, да промени реалността на всяко от тях. И въпреки че 

> измислената история се състои изцяло от съзнателни внушения, докато фактическата история е лишена от каквото и да било внушение освен очевидното, 

всеки път, когато открива връзка между два житейски фрагмента, съзнанието се изкушава да потърси някакво значение в тази връзка, да ѝ придаде смисъл отвъд голите факти. Това е и усещането, че 

> каквото и да попадне пред погледа му, отразява единствено онова, което е вътре в него. 

Изкушението е и в двете посоки: да погледнеш на изкуството като на реалния живот, но и на света, сякаш е продължение на въображаемото. Дори последното да е равносилно на това да построиш въображаем свят вътре в реалния, който ще е без устои.

Всяка книга, пише Остър, представлява образ на самотата – защото зад всяка нейна дума стоят месеци на нечия (на твореца) самота, в която сега ние влизаме, за да стане наша. Затова е възможно да си сам и да не си сам в един и същ момент. Това важи и за пребиваването му в квартирата, осъзнава той. Там в момента, в който е понечил да говори за тази самота, той вече е станал не само себе си. Превърнал се е в Робинзон Крузо (корабокрушенец в сърцето на града).

В същата част – зловещо пророчески – Остър ще разгледа и много случаи на бащи, губещи децата си. Рембранд и Тит. Цветаева и синът ѝ Мур. С. и неговите синове. Уолтър Рали и неговия Уот. Маларме и фрагментите, които пише до леглото на умиращия си син Анатол. Самият Остър, който в тази част вече сам изследва своето бащинство, за малко не изгубва буквално, заради пневмония, вече *отнетия* му приживе син по силата на развода. Писателят ще достигне до прозрението, че именно в мига на този страх в спешното отделение на болницата той е станал –

> веднъж и завинаги – баща на сина си.

И ето. Тази книга ни оставя с повече мисли и въпроси, отколкото с една приключила история. Какво остава освен паметта – (единственото) пространство, „в което едно нещо се случва за втори път“, макар и може би по напълно различен начин? Има ли опасност да откриеш настояще, което ще опровергае миналото и по този начин ще го промени, а това на свой ред ще заличи онзи спомен за миналото, който искаш да запазиш? 

#### Възможен ли е отговорът на въпроса как може да се живее живот в неприсъствие, в отсъствие, в изолираща всичко останало самота?

Не е ясно дали има отговор или дори *отговори*. Болезнено и мрачно удоволствие е обаче да преминем през всички тези възможни и невъзможни, логични и противоречащи си, заключващи и отварящи нови пространства за отключване въпроси заедно с писател от ранга на Пол Остър. Там, в пространството на паметта, където „всичко е едновременно себе си и нещо друго“. В паметта като книга, която никога не може да бъде завършена от един човек приживе.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма **Читателски клуб „Тоест“**. За повече информация прочетете на [toest.bg/club](https://www.toest.bg/club/).

*Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише?* [*„На второ четене“*](https://www.toest.bg/tag/na-vtoro-chetene/) *е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма* [*Читателски клуб „Тоест“*](https://toest.bg/club/?ref=toest.bg)*. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.*