> ## Content Index > Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt > Use this file to discover other available public pages before exploring further. # На второ четене: „Горски цар“ - URL: https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-gorski-tsar/ - Published: 2026-10-14T05:08:54.000Z - Updated: 2026-10-14T05:08:54.000Z - Description: Съществуват книги, които четат нас, докато ние ги четем и препрочитаме. „Горски цар“ на Мишел Турние е такава, твърди Стефан Иванов, и ни разказва за разликите между първия и втория си прочит, както и за годините между двата. - Author: Стефан Иванов - Tags: На второ четене, литература, книги, превод, култура ### „Горски цар“ от Мишел Турние *превод от френски Изабела Георгиева, София: изд. „Парадокс“, 2024* Има книги, които човек препрочита, и книги, които препрочитат него. „Горски цар“ на Мишел Турние принадлежи към втория вид. За първи път го прочетох в гимназията, на онази възраст, когато всеки роман е или откровение, или скука, и той се оказа много важен за мен с някаква смущаваща, почти неприлична настойчивост. После, по инерцията на заразата, изчетох всичко останало на Турние на български и на френски – от „Петкан“ до „Метеорите“ и „Златната капка“. Днес възприемам това като един от решаващите етапи в читателското си развитие, врата с надпис, който се разчита едва след като си я затворил зад себе си. Новото издание на „Парадокс“ в превода на Изабела Георгиева е добър повод за второ четене, което по дефиниция е и разследване на първото. Сюжетът изглежда като биография, сглобена от случайности, и точно в това е капанът. Абел Тифож, собственик на автосервиз на площад „Порт дьо Терн“, пише своите „Опаки записки“ с лявата си ръка след злополука с манивелата. Заглавието е решение на преводачката, което запазва двусмислието на френското *sinistre –* едновременно ляво и зловещо. Детството му в колежа „Свети Христофор“ е белязано от Нестор, чудовищно развито дете, което го посвещава в тайнописа на знаците. Обвинението в посегателство над момиченцето Мартина го изпраща към съда. Войната от 1939 г. идва като *deus ex machina*, която го спасява и отнася. Следват гълъбите на Рейн, пленът в Източна Прусия и ловните гори на Роминтен, където Гьоринг царува като карикатурен людоед сред трофеите си. Накрая идва Калтенборн – националполитическа школа за елитни момчета. Там Тифож, облечен в пълната си митологическа униформа, обикаля околните села на кон и събира деца за Райха. Главите се казват „Роминтенският човекоядец“ и „Калтенборнският човекоядец“ и не хитруват. #### Сърцевината на романа е понятието *фория*, носенето. Тифож открива екстаза на тялото, което носи друго тяло. Около него изгражда цяла теология, опряна на свети Христофор, пренесъл Христос през реката, и на баладата на Гьоте, в която бащата носи сина си през нощта, а Горският цар го отнема. Турние, възпитаник на Башлар и слушател на Леви-Строс, строи символна машина с часовникарска прецизност. Всеки знак има своя обратен образ и благословията се среща със своята злокачествена инверсия. Носенето спасява и поглъща. Роговете на елена са едновременно триумф и огледален фалос. Дори името на героя е шифър. Тифож е замъкът на Жил дьо Ре, спътника на Жана д’Арк и детеубиеца, когото Юисманс описва в „Там долу“ и Жорж Батай го анализира в свое изследване. Прочетен в контекста на цялото творчество на Турние, романът разкрива и своята генеалогия. В „Петкан“ той обръща Дефо и превръща Робинзон от колонизатор в ученик на дивака. В „Метеорите“ разиграва мита за близнаците като утопия на затвореното тяло. „Горски цар“ е най-тъмният панел в този триптих от пренаписани митове. Тук методът е подложен на най-тежкото изпитание, защото материалът му е историята, която не търпи алегория. Турние го знае и затова подковава фикцията с бележки под линия към Нюрнбергския процес, сякаш документът е призван да удържи мита да не отлети в чиста поезия. Тук критическото четене трябва да бъде по-внимателно от възхищението. Силата на книгата и нейният проблем са едно и също нещо. Тифож чете света като йероглифи, изписани лично за него, и романът му дава право, защото съдбата наистина му намига. #### Читателят е поканен да опознае една херменевтика, която логически съвпада с параноята и естетически съвпада с фашизма. Сюзан Зонтаг пише своето есе „Очарователният фашизъм“ пет години след романа. Тя описва точно този култ към здравото тяло, ритуала и подчинението като еротика. Турние го показва отвътре, с лупа и без морален коментар и затова е неудобен. Педофилският подтекст се мярка като сянка, достатъчно ясна, за да я видиш, и достатъчно неназована, за да те направи съучастник в мълчанието. Финалът е изкупление с почти католическа хореография. Тифож носи еврейското момче Ефраим през блатото и потъва под тежестта му, докато над него се върти златна шестолъчна звезда. Красиво е, може би прекалено красиво. Символната система се затваря като ковчеже и изкушението да я приемеш като прошка е силно. При първото четене тази звезда ме разплака. При второто ме накара да се запитам кой всъщност е спасен – дали това е детето, героят или авторът. ![](https://www.toest.bg/content/images/2026/10/12345-1.jpg) Паралелите със световната литература се предлагат сами. „Тенекиеният барабан“ на Грас разказва същата епоха през погледа на детето, което отказва да порасне. „Горски цар“ я разказва през погледа на великана, който отказва на детето да порасне. „Доктор Фаустус“ на Томас Ман проследява как германският мит се превръща в катастрофа. Турние стига до същото, но с френска наслада от германския мит. #### „Лолита“ на Набоков е най-близкият роднина по техника и отново е с чудовищен разказвач, чиято реторика е по-обаятелна от моралния ни рефлекс. „Доброжелателните“ на Джонатан Лител, трийсет и шест години по-късно, повтарят жеста с есесовец вместо с френски пленник и показват колко далеч е отишъл Турние пръв. Над всички тях стои Перо, защото приказката за людоеда е първият текст, в който децата се броят като запаси. Шльондорф екранизира романа през 1996 г. с Джон Малкович и доказа неволно, че тази книга не понася добре буквалността на образа. Митът оцелява в изречението и умира в кадъра. Днешният свят предлага на романа неочаквано добри условия за четене. Фразата на Тифож „Всичко на този свят е знак“ звучи като мото на алгоритмичната епоха. Всеки има персонален поток от знамения, скроени лично за него, и лесно се убеждава, че небето не е пусто. Апофенията („немотивирано виждане за взаимовръзка, съпровождаща се с характерното чувство за неадекватна важност“) вече е бизнес модел. Култът към младото тяло, униформата и строя се връща в новите войни, в които детските военно-патриотични организации отново маршируват в камуфлаж. Дигиталната икономика на вниманието е може би най-ефективният людоед, който човечеството е изобретило, защото отвлича децата, без да ги изнася от стаята им. За българския читател Калтенборн звучи смущаващо познато. Пионерските лагери, чавдарчетата с връзките, бригадирските движения, спартакиадите с масовите гимнастически фигури бяха българската версия на *форията*. Колективното тяло беше носено от идеологията, която претендираше, че го обича. Днешните патриотични лагери с бойна подготовка и възторжената реторика за „здрав дух в здраво тяло“ показват, че тази хореография е оцеляла и е сменила единствено знамената. Още по-точен е паралелът с Роминтен. Гьоринг, който се изживява като пазител на гората и убива в нея, има своя български двойник в социалистическите ловни стопанства. Има го и в днешните резервати, където властта продължава да трофеизира природата и да се снима до убития елен. Отделно, че страстта към знаците е почти национален спорт от пророчествата на Ванга до конспиративните канали в социалните мрежи. Почти всеки у нас е малко Тифож, убеден, че съдбата му намига персонално. Второто четене прави очарованието на „Горски цар“ по-подозрително и затова по-ценно. Книгата, която в гимназията ми изглеждаше като тайно познание, днес ми изглежда като изпит по бдителност. Турние ни учи да четем знаците и едновременно с това ни показва какво става с онзи, който ги чете твърде добре. Постижение е да се напише красив, умен и опасен роман, срещу който читателят трябва да се защитава със същата интелигентност, с която му се наслаждава. --- *Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише?* [*„На второ четене“*](https://www.toest.bg/tag/na-vtoro-chetene/) *е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.* *Рубриката е част от партньорската програма* [*Читателски клуб „Тоест“*](https://toest.bg/club/?ref=toest.bg)*, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата.*