> ## Content Index > Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt > Use this file to discover other available public pages before exploring further. # На второ четене: „Една стара история“ - URL: https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-edna-stara-istoria/ - Published: 2025-04-02T15:24:39.000Z - Updated: 2025-06-17T08:44:32.000Z - Description: Възможно ли е един литературен текст да наподобява смислово и структурно политическата и социалната ситуация в България? Стефан Иванов ни убеждава (за пореден път), че няма по-достоверно огледало от литературата – дори когато тя е радикално експериментална. - Author: Стефан Иванов - Tags: На второ четене, литература, книги ### [„Една стара история“ от Джонатан Лител ](https://www.colibri.bg/bg/shop/dzhonatan-litel-edna-stara-istoriq) *превод от френски Георги Ангелов, София: изд. „Колибри“, 2023* Защо „Една стара история“ няма нищо общо с добре познатия съвременен шедьовър [„Доброжелателните“](https://www.colibri.bg/bg/shop/dzhonatan-litel-dobrozhelatelnite)? Джонатан Лител е автор, който очевидно експериментира с формата и тематиката, но разликата е толкова огромна, че книгите изглеждат като писани от двама различни автори. „Доброжелателните“ е исторически роман, макар и разчупен, докато „Една стара история“ е експериментална, постмодерна проза, която повече прилича на философско-еротичен пърформанс, отколкото на разказ с фиксирано време и място. „Доброжелателните“ има плътна историческа рамка – разказвачът Максимилиан Ауе е интелектуалец и офицер от СС, който разказва за зверствата на Втората световна война от първо лице, като съучастник, а не като наблюдател. Това е роман за моралната амбивалентност, злото като бюрокрация и ужаса от рационализираната жестокост. „Една стара история“, от друга страна, е напълно безвременна – тя не принадлежи на конкретен исторически момент, а се върти в римейкове на физически и сетивни преживявания, напълно откъснати от външния свят. Няма нацизъм, няма война, няма дори социален контекст. Всичко се случва в стерилна среда, съставена от коридори, огледала и телесни контакти. „Доброжелателните“ е книга за историческата вина, а „Една стара история“ – за изчезването на идентичността в цикленето. Първата е епична, с многопластови персонажи, втората е минималистична, почти като литературна инсталация. В „Доброжелателните“ Лител използва традиционен повествователен скелет, макар и с модернистични влияния. Там има описания на битки, социални процеси, психологически анализи. Дори когато романът навлиза в територии на кошмарни и халюцинаторни преживявания, той все пак запазва стабилна фабула. В „Една стара история“ няма фабула в класическия смисъл. Вместо това имаме повтарящ се ритуал – персонажът (или персонажите?) преминава през фоайета, влиза в стаи, сменя полове и личности, ангажира се в безлични сексуални контакти, след което започва отначало. Няма развитие, няма „история“, има тавтология на теми и образи. „Доброжелателните“ има начало, среда и край, макар и със сложна вътрешна логика. #### „Една стара история“ е нещо като литературна лента на Мьобиус – без изход, без дори илюзия за финал. „Доброжелателните“ е роман, който въпреки своите теоретични и философски пластове е психологически достоверен. Максимилиан Ауе е сложен герой – интелигентен, но морално компрометиран, ерудиран, но също и чудовище. Той размишлява, преживява, променя се (макар и деградирайки). „Една стара история“ не се интересува от вътрешния свят на „героите“, защото такива няма. „Доброжелателните“ шокира със своята морална амбивалентност – читателят е заставен да гледа през очите на нацист, да разбере неговата логика и да изпита дискомфорт от тази перспектива. Това е дълбока провокация, която кара читателя да се запита как функционира злото, как се нормализира варварството. „Една стара история“ шокира по различен начин – тук провокацията е по-сетивна, почти стерилна, с еротични елементи, които изглеждат безстрастни. Ако „Доброжелателните“ предизвиква етичен ужас, тук имаме тотално отчуждение. Ако „Доброжелателните“ е огромен, детайлен и морално разтърсващ исторически роман, то „Една стара история“ е студена и стерилна литература, която работи повече като телесна философска система, отколкото като разказ. Единственото общо между двете книги е авторът – и дори това е под въпрос. Да се фокусираме, поне за момент, върху „Една стара история“ отвъд „Доброжелателните“. Това е литературен лабиринт за тялото и паметта, лицата и маските. Текст, който не просто се разгръща в повествование, а се излива в #### монотонен, но магнетичен поток на съзнанието, където тялото е едновременно навигатор и обект на изследване и разследване. Лител създава безкрайно въртящ се тунел, в който читателят (и персонажът) е затворен – пространство, което не предлага изход, а само нови врати към умножение и вариации на едно и също съществуване​. Тук тялото се явява основен топос – голото тяло, огледалото, сексуалността и физическата трансформация са повтарящи се мотиви. Лител изследва не само границите на човека, но и степента, до която той може да бъде сведен до биологична функция, до движение, възбуда, изтощение. Преходът между мъжко и женско, пасивно и активно, индивидуално и колективно осигурява движението в романа. Лител тук намира преди всичко силни допирни точки с естетиката на новия френски роман, особено с текстовете на Ален Роб-Грийе, Натали Сарот и Клод Симон, но е по-краен. Ако при Грийе пространството е лабиринтно, но все пак фиксирано, то при Лител дори границите между телата и идентичностите се размиват. Ако Грийе търси чиста „обективност“ в наблюдението, то Лител изкривява самата идея за наблюдение, карайки читателя да се чувства не като участник, а като някакъв безтелесен призрак, наблюдаващ свят, който не може да промени. #### В контекста на световната литература можем да видим паралели с Кафка и неговите клаустрофобични пространства, където индивидът не може да избяга от мултиплицирането на съществуването. Тук обаче липсва дори минималната съдебно-административна процедурност на Кафка – персонажът не е обвиняем, а сам себе си е превърнал в експериментален субект. Подобна игра с тялото и неговото потискане чрез повторението срещаме и при Жорж Батай („История на окото“), където еротичното се преплита с бруталното и където човешкото желание е нещо, което не може да бъде сведено до социални конвенции. В същата линия можем да поставим и Джойс, но с разликата, че ако в „Одисей“ има надежда за екзистенциално осмисляне, то тук е по-скоро магистрала към празнотата. Организацията на романа е повтаряща се, фрагментарна и циклична. Героите не са фиксирани – вместо това имаме един променлив разказвач, който се трансформира, сменя полове, роли и емоционални регистри. Това напомня на Робърт Кувър и неговото деконструиране на разказа в постмодерния контекст, но тук е още по-крайно – разказвачът не просто разрушава историята, а я изличава чрез неизбежното ѝ повтаряне. Текстът прилича на машина – движението е едно и също, но декорът се сменя. Това ни отвежда към Самюъл Бекет и неговия интерес към цикличността, но ако Бекет оставя надежда за абсурдното като екзистенциален избор, то Лител просто демонстрира неизбежността му. Друг интересен момент е използването на огледалата, които се появяват нееднократно. Те не са само средство за себенаблюдение, а създават многократно пречупване на човешкото – отразеното тяло вече не принадлежи на наблюдаващия, а на някакъв трети субект, на чисто физическата реалност, в която натурализмът прегръща видението. #### „Една стара история“ може да се чете и като размисъл върху свободата и детерминизма. Ако всеки избор води само до още едно завъртане в коридора, то какъв е смисълът на движението? При Камю абсурдът поне предполага някакво мъчително, но осмислено усилие. При Лител персонажът не се опитва да се бори, той просто се адаптира. Друг видим философски елемент е идеята за тялото като машина – от Ламетри до Дельоз и Гатари, – в което желанията не са лични, а продукт на структурата, вплела индивида. Лител не просто демонстрира тази концепция, а я насилва до границите на непоносимото. Това е литература, която отказва да предложи катарзис. Лител не просто разказва история – той я изтрива в момента, в който я създава, превръщайки текста в нещо като лингвистичен кошмар, който читателят трябва да насели със собствените си страхове, желания и празноти. #### Ако Борхес построява „Вавилонската библиотека“, то Лител изгражда линията на безкрайното самоповторение. В този контекст „Една стара история“ може да се разглежда като своеобразен антироман – нещо, което не цели да „разкаже“, а да *изживее* литературата като пространство, в което думите губят своята тежест и се превръщат в автоматични движения на един изтощен организъм. Ако някой търси роман, който да донесе удовлетворение, нека не го чете. В случай че иска да преживее литературен вариант на екзистенциална безизходица, добре дошъл е в територията на Лител​. [![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2025/04/edna-stara-istoriya-30-1.jpg)](https://www.colibri.bg/bg/shop/dzhonatan-litel-edna-stara-istoriq) #### Ако има роман, който прилича на политическата и социалната ситуация в България, това е „Една стара история“. Липсата на неповторимост, където героят преминава през един и същи коридор, през едни и същи врати, но без истински напредък, напомня за политическите и икономическите ни кризи. „Избори“, „нови лица“, „радикални промени“ – всичко изглежда като вариации на вече познатото. Влизаме през една врата, излизаме през друга, но реално сме си на същото място. В глобален план тази цикличност се проявява като повтарящи се геополитически конфликти – римейк на Студената война, повторение на икономически кризи, възраждане на авторитарни режими. „Старите истории“ се завръщат, но с нови актьори. Това е болезнено актуално в свят, където дигиталните персони са по-реални от конкретните, а социалните роли се променят като филтри в Instagram. В България тази загуба на идентичност се проявява и в културната несигурност – между Изтока и Запада, между носталгията по миналото и стремежа към бъдещето. Ако трябва да обобщим урока на Лител, той е следният: светът се движи в цикли, но това не означава, че трябва да приемаме неизбежността на вечното завръщане. Ако „Една стара история“ показва капаните на пасивността, „Доброжелателните“ ни предупреждава за опасностите от съучастието в престъпленията на системата. И двете книги са сигнали – срещу безразличието, срещу превръщането в част от механизъм, който се върти безконтролно, независимо дали това е политика, война, или собственото ни ежедневие. Ако търсим в литературата огледало на съвременния свят, Лител ни предлага две различни, но еднакво тревожни отражения. В единия случай виждаме изпразнения от съдържание свят, който се върти в кръг, в другия – хладния ред на административното зло, което си намира оправдания. Остава въпросът дали ще продължим да преминаваме през същите врати, или ще потърсим нов изход. --- Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма **Читателски клуб „Тоест“**. За повече информация прочетете на [toest.bg/club](https://www.toest.bg/club/). *Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише?* [*„На второ четене“*](https://www.toest.bg/tag/na-vtoro-chetene/) *е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма* [*Читателски клуб „Тоест“*](https://toest.bg/club/?ref=toest.bg)*. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.*