> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# „Карлови Вари 2026“: Животи, любови, смисли
- URL: https://www.toest.bg/karlovi-vari-2026-zhivoti-lyubovi-smisli/
- Published: 2026-07-24T07:55:16.000Z
- Updated: 2026-07-24T09:00:13.000Z
- Description: Ако и обзорният текст на Нева Мичева за кинофестивала в Карлови Вари от миналата седмица да ви се е сторил твърде критичен, сега тя се завръща с възхитен разказ за личните си фаворити – филми, „в които животи, любови и смисли триумфално се множат и процъфтяват на екрана“.
- Author: Нева Мичева
- Tags: кино, кинофестивали, Карлови Вари, култура, общество

„Живот“, „любов“ и „смисъл“, казват някои, нямат форма за множествено число в българския език и всеки, който ги рони и брои, принизява Живота, Любовта и Смисъла. Тях не закачаме, отговаряме други, тях оставяме за Човека и Всемира. Което обаче не пречи да отчитаме факта, че Животът, Любовта и Смисълът имат толкова частни изражения, колкото са възможните (съчетания от) хора, епохи и култури. Та стига окрупняване – има нещо [текезесарско](https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D1%80%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B2%D0%BE%5F%D0%BA%D0%BE%D0%BE%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%BD%D0%BE%5F%D0%B7%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%BE%5F%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE) в него, нещо униформено и строево.

Един кинофестивал, където целият свят идва да разказва за преживяванията си (често колкото по-специфични, толкова по-универсални), е идеалното място за припомняне на екзистенциалната пъстрота. И след като в [предишния материал](https://www.toest.bg/karlovi-vari-2026-da-ustoim-na-lesnite-otgovori/) от Карлови Вари споменах за скептичното си отношение към дванайсетте тазгодишни претенденти за *Кристалния глобус*, днес идвам да изкажа възхита от дузина творби от програмата за 2026-та, в които животи, любови и смисли триумфално се множат и процъфтяват на екрана и в умовете на зрителите след прожекцията.

По-долу ще прочетете за насилие, болест, смърт, самота и стигми, но – благодарение на своята славна направа – филмите, в които става дума за всичко това, са способни да издърпат персонажите и зрителите си изпод валяка на бита и над повърхността на тъгата, да възвърнат богатството на оттенъците, да подпрат олюляващия се хоризонт и да ваксинират с надежда.

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2026/07/1-Lover-not-a-fighter.jpg)

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2026/07/2-----------------------------.jpg)

Кадри от „Гальовник, не бунтовник“, реж. Мартина Бухелова, и от „Почти цял човек“ на Ефтимис Косемунд-Санидис

### Наградените в „Проксима“

От филмите, включени в „Проксима“ (втория състезателен раздел на карловарската програма), сва̀рих да гледам едва половината. Но ето че два от тях мощно ми върнаха вярата и в изкуството, и в себеподобните: „Почти цял човек“ на Ефтимис Косемунд-Санидис и *Lover, not a Fighter* на Мартина Бухелова (за целите на материала ще го наричам „Гальовник, не бунтовник“, вдъхновена от култовата [книга](https://www.goodreads.com/book/show/25996810) на Ромен Гари и оригиналното заглавие *Milovník, nie bojovník*). Първият (копродукция с България) справедливо беше отличен за режисурата си, а вторият получи голямата награда на „Проксима“. И двата са уверени пълнометражни дебюти, и двата – за любов. Стратегията и поезията им обаче е твърде различна.

„От нас двамата сега ще стане цял човек... почти“, казва Калиопи, една от героините на Косемунд-Санидис, когато двамата с Илиас, главния герой, изгубили контрол над половината от телата си, започват да правят любов. Илиас е пристигнал неотдавна на острова (разбира се, че е остров, когато е Гърция и всичко започва на корабна палуба), за да предяви правата си на наследник. Наследството се оказва не каквото е очаквал; негодуванието му към наскоро починалия почти непознат баща се трансформира в интуитивно разбиране; островът с тучната си, звучна, напираща природа похищава стъпилите на него и ги препъва и премащабира. Болестта, видяна като органична част от живота, както и опияняващият ритъм на ставащото, което ни най-малко не се старае да се обясни на зрителите, камо ли пък да им се хареса, са част от многото достойнства на [този труден за обобщаване разказ](https://www.imdb.com/title/tt43329726/). Свръхблизки планове, Шубертово импромптю, женски хор от оплаквачки, мъжки „хор“ от техници в битка със странностите на местното електричество, непредвидим диалог и темпо, вдъхновено (по думите на автора) от [„Уморените коне ги убиват, нали?“](https://www.imdb.com/title/tt0065088/)... Приключение на края на света.

[„Гальовник, не бунтовник“](https://www.imdb.com/title/tt43329650) с радост бих сложила до [„Преди изгрева“](https://www.imdb.com/title/tt0112471/) на Линклейтър – малко бижу, което ще се съхрани през десетилетията. Жалко само, че един словашки филм никога няма да получи отзвука на каквото и да било от същия калибър от Щатите. Комичен, сърдечен и забележително умел в подбора и подредбата на детайлите, той е за двама влюбени на изхода от юношеството, все още по детски пластични и нежни. Андрей и Миша са първи приятели и добри хора, които опитват да се разберат – сами себе си и помежду си. Фонът е обикновен словашки квартал; второстепенните герои са първокласно очертани (от бабата на Андрей до морското свинче на братовчед му), а там, където би могло да стане грозно, авторката тъче изящно със загатвания и елипси. В „Преди изгрева“, в който двама млади хора се срещат във влака, слизат във Виена и цяла нощ си говорят по улиците ѝ, момичето казваше: „Мисля, че ако има някакъв Бог, то той не е нито в теб, нито в мен, а в ей това малко пространство помежду ни. И ако има някаква магия в този свят, то тя сигурно е в опита ни да разберем някого, който споделя...“ В „Гальовник, не бунтовник“ Бог и магията са щедро налични.

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2026/07/3----------------------------------------------------------------.jpg)

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2026/07/4----------------------.jpg)

Говорещите снимки от „Ако гълъбите се превърнеха в злато“ / Кадър от документалния филм „Нашата земя“ на Лукресия Мартел

###  Документалните

[„Ако гълъбите станат златни“](https://www.imdb.com/title/tt39383477/) е също първи филм, но в Карлови Вари дойде вече с две награди от последното „Берлинале“. Авторката му – Пепа Лубояцки от Прага (която твърди, че не се е стремила към киното и плановете ѝ са романови), прави обзор на травмата на семейството си със собствения си глас, видеоматериали от последните години, домашен архив и малко ИИ анимация: алкохолизъм, хронично насилие, редувано с отсъствие, опити за спасение, безсилие. „Били ли сте някога в траур по още жив човек?“, пита. Разказът ѝ се върти около по-големия ѝ брат Давид, с отбивки към двама от братовчедите им – всички зависими и живеещи на улицата („гълъбите“ от заглавието, към които рядко някой поглежда с добро). Да, но благодарение на френетичното темпо, чувството за хумор и неугасващото детинско обожание на Пепа към батковците ѝ, от тези дадености някак се е получило не опело, а ярко изригване на човеколюбие. Това е [*spoken word*](https://www.poetryfoundation.org/education/glossary/spoken-word) в екранна форма и в него има колкото информация и болка, толкова и бунт и наслада.

В два часа разговори със засегнати и специалисти и посещения в съдебната зала [„Нашата земя“](https://www.imdb.com/title/tt9859510/) на Лукресия Мартел представя [казуса „Чокобар“](https://www.amnesty.org/en/wp-content/uploads/2021/07/amr130032010en.pdf). През 2009 г. невъоръженият 68-годишен Хавиер Чокобар е застрелян от трима бели мъже в спор за мъничкото земя, останала на племето му чусчагаста. Това е пореден епизод от агресията на пришълците от Европа в Аржентина спрямо местното население (сведено в момента до [има-няма 3% от цялото](https://www.iwgia.org/en/articles/iw-2026-argentina?lang=en)): отначало директно изтребление, а после системно изтласкване и заглушаване. „В мига, в който се съгласим на диалог, вече губим“, казва един от „индианците“ – смразяващо твърдение: изходните позиции на белите и коренните жители са толкова различни, че равнопоставеното общуване е невъзможно. Материалът, с който борави Мартел, е суховат за преглъщане, но тя вещо го прави разбираем дори за най-незапознатите.

(Съжалявам, че не успях да гледам спечелилия наградата на публиката [„Бара Базикова: 50 години от живота на една жена“](https://www.imdb.com/title/tt43329913/) на [Хелена Тршещикова](https://youtu.be/4BVS0XTPzyc), солидна документалистка, която познаваме от „София Филм Фест“ и *Master of Art* – вж. [„Форман срещу Форман“](https://filmsociety.bg/festivali/karlovi-vari-2019-forman-sreshtu-forman). Бара е любима на чешката публика [рок певица](https://youtu.be/t24YypgLzN4) с красив глас и несъмнено интересна съдба.)

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2026/07/5-------------------------.jpg)

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2026/07/6-----------------------------------------.JPG)

Кадри от индонезийския „Дух в килията“ и от „Долината на усмивките“ на Паоло Стриполи

### Полунощните

На чешки „ужасен“ *(úžasný)* е „чудесен“ и описва [„Дух в килията“](https://www.imdb.com/title/tt9000310/) на Джоко Ануар точно толкова добре, колкото и в българското си значение. Сценаристът, режисьор и монтажист Ануар е на 50 години, има 12 филма и 5 от тях са на ужасите, като „Дух в килията“ е първата му хорър комедия. Премиерата ѝ беше в Берлин, а правата за разпространението ѝ са откупени за 86 страни – дано нашата е една от тях. Действието се развива в Индонезия – страна с огромно население, площ и културно разнообразие, проядена от корупция. Млад журналист, който току-що е ходил на своя глава да отрази престъпното изсичане на поредната вековна гора, неволно донася оттам в редакцията един сърдит дух, изгубил дома си, който – както става ясно съвсем скоро – налита по най-кървавия начин на най-гневния човек в околностите. Когато журналистът по погрешка попада в затвора сред много, ама много гневни мъже, нещата стават наистина страшни... и на места неистово смешни.

Джоко Ануар в беседа за киното на ужасите като форма на критика на властта и политически отпор (и много други неща)

„Дух в килията“ беше част от малката подборка жанрово кино *Afterhours*, предназначена за късните часове на фестивала. Ще ми се да спомена още две от заглавията в нея. В [„Долината на усмивките“](https://www.imdb.com/title/tt33382323/) на Паоло Стриполи (приличен хорър опит, при все клишетата и сценарните шупли) в планинско селце едно момче с прегръдка лекува скръбта. Местните жители са пристрастени към обятията му, а драматичният обрат идва с проумяването, че способността му е по-скоро демонична, отколкото ангелска: „... той премахва мъката, но така унищожава Бог... защото Бог е в мъката.“ А в [„Джим Куийн“](https://www.imdb.com/title/tt36955518/), анимационна приумица на Никола Атан и Марко Нгуен, епидемия от „хетероза“ превръща парижките гей мъже в хетеросексуални – тук шегите не са възможно най-изобретателните, но доста ефикасно се илюстрира смущаващата привързаност на повечето от нас към опаковката (не към съдържанието) на нещата.

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2026/07/7---------------------.jpg)

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2026/07/8------------------.jpg)

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2026/07/9------------------------------.jpg)

Една от началните сцени в „Страхливец“ на Люкас Донт / Квадратното слънце във „Всеки път“ / Хавиер Бардем и Виктория Луенго в „Любимо същество“

### „Канските“

Тази година в деветте си дни и десетте си раздела карловарският фестивал представи над 130 пълнометражни произведения, та е важно да уточним, че всеки репортаж от мястото включва само порция от заложеното от организаторите. И то допълнително ограничена от личния вкус и случайността. Ако например бях успяла да се преборя с тълпящите се колеги от пресата за достъп до [„Фиорд“](https://www.imdb.com/title/tt35410859/) на Кристиян Мунджиу („Златна палма“ 2026) или да стигна навреме за [„Жълти писма“](https://www.imdb.com/title/tt32888226/) на Илкер Чатак („Златна мечка“ 2026), ако не бях гледала още на „София Филм Фест“ възхитителния [„Мълчаливият приятел“](https://www.imdb.com/title/tt27811632/) на Илдико Енеди (с награди от миналогодишната Венеция), сега непременно щях да пиша и за тях. Но тъй като стана другояче, по-долу следват възторзи за ето тази троица от последния Кан...

> Ще се преструвате, че сте били мъже, а не деца, и вашите роли във филмите ще се изпълняват от Франк Синатра или Джон Уейн, или други очарователни войнолюбиви дърти мръсници. И войната ще изглежда просто чудесна, и затова ще имаме още много войни. И в тях ще се бият деца като децата на горния етаж...

Тези яростни думи на една майка в самото начало на [„Кланица 5, или кръстоносният поход на децата“](https://chitanka.info/text/1256-klanitsa-pet-ili-krystonosnijat-pohod-na) (Кърт Вонегът, прев. Владимир Филипов) сякаш са чути и осъзнати с болезнена яснота от Люкас Донт ([„Момиче“](https://filmsociety.bg/festivali/san-sebastian-2018-momiche), [„Близо“](https://kultura.bg/web/%D0%BE%D1%82%D0%BA%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%BD%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B5/)), който в третия си филм [„Страхливец“](https://www.imdb.com/title/tt39328391/) изнася извън кадър командващите (и въобще възрастните), йерархиите, битките и типично екранния героизъм, за да се съсредоточи в един мъничък фрагмент от задкулисието на Първата световна, в детинските лица на момчетата, хвърлени в ада от „войнолюбиви дърти мръсници“, и в техните лични перипетии. Резултатът е безумно красив за гледане и вълнуващ за съпреживяване, а Донт е майстор: излизам от прожекцията и под клепачите ми е не епична батална сцена, а наситеният миг, в който главният герой затваря очи и си представя отрупано с ябълки дърво.

И още: [„Всеки път“](https://www.imdb.com/title/tt41592057/) на Зандра Волнер (победител в раздела „Особен поглед“) е история за нелепа злополука и чувство на вина, която съумява да предаде пищящия ужас от внезапната загуба на близък чрез едно меко, поетично, освобождаващо полудяване. А новото от разказваческия тандем Родриго Сорогойен и Исабел Пеня ([„Добичета“](https://filmsociety.bg/festivali/san-sebastian-2022-dobicheta)) е забележителен танц със саби между две силни личности, в който баща (фамозен режисьор) се опитва да привлече отдавна изоставената си дъщеря (не съвсем сполучила актриса) за новото си начинание. Да, по описание [„Любимо същество“](https://www.imdb.com/title/tt33451014/) доста прилича на „Сантиментална стойност“ на Йоаким Триер, но историята е по-стегната и отива другаде, а образите на Хавиер Бардем и Вики Луенго са по-интересни от тези на Стелан Скарсгард и Ренате Рейнсве. И макар на първо гледане двамата да приличат на тежък нарцисист и свита жертва, те постепенно се изпълват с нюанси, тоест с живот.

### Към свободата

„Различията си приемаха с нежност“, казва глас зад кадър в [„Жюл и Жим“](https://www.imdb.com/title/tt0055032) (1962), прочутия филм на Трюфо, в който двама приятели и магнетична млада жена образуват любовен триъгълник, изпълнен с приповдигната веселост и обречен на драматично разпадане. Същата е и постановката в [„Птици, сираци и безумци“](https://www.imdb.com/title/tt0065193/) (1969) – трима се срещат в развалините на неназована война и се щурат заедно до трагичната развръзка (думите са по-малко, гротеската – повече и сравненията обикновено вървят по линията Фелини и [Ходоровски](https://www.capital.bg/light/lica/2012/01/19/1748675%5Fvulshebnikut%5Fot%5Fchili/)). Веднага след премиерата си филмът е „арестуван“ (реабилитацията идва 20 години по-късно), а на автора – словака Юрай Якубиско, е забранено да прави пълнометражно кино чак до 80-те.

Хаотичен, претенциозен („Щастието е бяла къща...“) и на места неволно жесток към хора и животни, „Птици, сираци и безумци“ е спорно велик, но безспорно любопитен. За 60-тото издание на фестивала в Карлови Вари той беше избран и представен от легендарната актриса в главната роля Магда Вашарьова (дългокосата Маришка в [„Подстригване](https://www.imdb.com/title/tt0081363/)“ на Менцел и Маркета Лазарова в [едноименната творба](https://www.imdb.com/title/tt0063278/) на Франтишек Влачил). „Всяка пролет на заседание в Пражката крепост \[другарите\] от ЦК на ЧКП гледаха този филм – [каза тя](https://youtu.be/1ljM%5FgACbr8), – за да си припомнят, че подобна свобода на художеството, мисълта и светогледа никога повече не бива да се допуска...“

Е, десетилетия по-късно ЧКП е статия в Уикипедия, а свободата, за щастие, продължава да не се дава лесно.

---

*Авторката благодари сърдечно за подкрепата и приятелството на Хелена и Милан Русеви от Карлови Вари.*