> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# Изоставеното наследство. Защо България не може да продължи да пренебрегва правото на дом
- URL: https://www.toest.bg/izostavenoto-nasledstvo-zashto-bulgaria-ne-mozhe-da-produlzhi-da-prenebregva-pravoto-na-dom/
- Published: 2025-05-07T08:15:33.000Z
- Updated: 2025-05-07T13:51:54.000Z
- Description: Изпълнителната директорка на „Тръст за социална алтернатива“ Сара Перин с анализ как се стига до хуманитарни кризи като тази в „Захарна фабрика“, какви проблеми поражда жилищната несигурност и какво може да се направи, за да има България модерна жилищна политика, която не дискриминира.
- Author: Сара Перин
- Tags: роми, сегрегация, дискриминация, общество, бедност

В продължение на десетилетия България пренебрегва едно от основните си жилищни предизвикателства, наследено от комунистическото минало. Докато вниманието е насочено към развитието на бизнеса и икономиката, недовършената жилищна реформа остава до голяма степен неосъществена – особено за бедните и уязвимите общности.

По време на комунистическото управление географската мобилност на хората, тоест движението от едно населено място в друго, е порицавана и насилствено ограничавана. 

#### Ромските общности са обект на политиката на комунистическата партия за насилствена уседналост от 1958 г., 

като за тази цел ромите са назначавани предимно на нискоквалифицирани длъжности в селското стопанство и промишлеността. Целта – заселване и асимилация, а не интеграция. Въпреки гарантираната заетост и осигуреното базово жилище в този период от развитието на българската държава, социално-икономическото неравенство продължава да се възпроизвежда през поколенията.

След срива на социалистическата икономика безработицата рязко нараства – особено сред бедни и уязвими общности като ромите, които са сред първите, останали без препитание. Поддръжката на общински жилища от страна на местните власти и социалните услуги се срива, а условията в много квартали с неясен правен статут, които вече са нестабилни, се влошават още повече.

Допълнителен проблем е, че множество жилища, построени неофициално още по време на комунистическия режим, така и не са узаконени. Това оставя техните обитатели в състояние на хронична правна несигурност и постоянна заплаха от изселване. В резултат държавата и общините често използват неформалния статут на тези зони като оправдание за липсата на инвестиции в инфраструктура или благоустрояване.

В България по време на прехода към демокрация не беше разработена ясна или всеобхватна „нова социална жилищна политика“. Вместо това се запази наследството на старата политика – принудително заселване без подходяща инфраструктура и често принудително извеждане и разрушаване на единствено жилище, без достойна и справедлива алтернатива. 

Днес в цялата страна съществуват повече от 100 неформални ромски квартала, макар и да липсва официална информация, надлежно документираща това предположение. Вместо да провеждат системна политика за подобряване на условията за живот в тези квартали, властите до голяма степен ги игнорират, като позволяват несигурността да продължи, а в някои случаи и ситуацията да се влоши. Продължителното бездействие създава почва за заблуждаващи представи, които изместват отговорността от общините към самите засегнати общности и така нормализират в очите на мнозинството недопустимите условия за живот. 

#### Липсата на видимост на бездомността в България създава погрешното разбиране, че такъв проблем не съществува. 

Отсъствието на бездомността от дневния ред на обществото обаче не трябва да замъглява факта, че десетки хиляди български граждани живеят в условия на скрита бездомност и постоянна жилищна несигурност.

София не е беден град – с [бюджет от 1,32 милиарда евро](https://www.sofia.bg/2025-financial-year) тя има ресурс да гарантира достойни условия на живот. Но докато пазарът на недвижими имоти върви нагоре, социалните политики изостават. Едно общество расте истински, когато всички имат шанс да вървят напред – както бизнесът, така и хората.

Ситуацията в район „Илинден“ е показателна за това напрежение: Общината не успява активно да подготви достойни за живот алтернативи за уязвимите жители преди разрушаването на единствените им домове. Европейските разпоредби са категорични: семействата, живеещи в неформални селища – особено когато те са резултат от исторически политики на принудително заселване, – имат право на съвременни и достойни жилищни решения. 

На практика неформалните ромски квартали са част от т.нар. обичайно право. Дори [в развити страни](https://www.saflii.org/za/cases/ZACC/2003/18.html) по отношение на неформални квартали, които съществуват над 100 години без официална регулация, често се прилагат нормите на обичайното право – неписани, но утвърдени правила, възникнали от дългогодишна практика. Те уреждат отношенията между хората – ползване на имоти, строежи, съседски спорове – и се спазват, защото са приети за справедливи и необходими. В някои случаи тези обичаи са признати и от закона. А на територията на днешните неформални ромски квартали, както става ясно от историческата справка, ромите често са били насилствено заселвани. Самите квартали пък се създават и разрастват пред погледа на институциите и с тяхното мълчаливо съгласие. 

Присъствието на ромски общности в България не е ново явление. Исторически записи от 1400 г. и османски данъчни регистри от 1500 г. документират съществуването им. Номадството, или движението на хора в империята, е било регулирано, но прието. Едва в средата на ХХ в. принудителното заселване се превръща в официална политика.

По време на Прехода политиките за реституция на земя даваха приоритет на частните претенции, като често пропускаха общности, заселени на общинска земя. В резултат на това много ромски общности бяха оставени в ситуация на правна несигурност, уязвими на заповеди за събаряне. Между 2012 г. и 2017 г. [89% от заповедите за събаряне](https://www.opensocietyfoundations.org/publications/demolition-of-roma-homes-in-bulgaria) са насочени към единственото жилище на ромско семейство, като по този начин се оставят много деца, възрастни и болни хора без сигурен дом. 

#### Жилищната несигурност не е изолиран проблем. Тя е тясно свързана с бедността, която се предава от поколение на поколение. 

Днес повече от половината роми в България живеят в нерегламентирани квартали, където [80% от жителите нямат канализация и топла вода](https://www.noveleea.bg/wp-content/uploads/2022/04/Thematic%5Freport%5FRoma%5FBG%5F22-04-26.pdf). Жилищната нестабилност увеличава хроничния стрес и има [документирано въздействие](https://www.opportunityhome.org/resources/bridging-the-divide-addressing-the-achievement-gap-through-housing-justice/) върху образователните резултати. Тези обстоятелства може да помогнат за обяснението на поне една от причините, поради които продължават да съществуват разлики в дела на завършилите училище по етнос – [само 23% от ромските ученици получават средно образование](https://socialachievement.org/web/files/richeditor/dokumenti/Key%20Findings%5FENG%20%281%29%20%281%29.pdf), а по-малко от 2,6% продължават в университет.

За съжаление, българската общественост често продължава да се противопоставя на спорадичните усилия на държавата за подобряване на условията на живот в ромските общности. Причините са устойчиви стереотипи, негативни нагласи и погрешни схващания за ромите и тяхното положение. Тази широко разпространена съпротива допринася за продължаващото нежелание на държавните и местните органи да се ангажират смислено с проблема, а това от своя страна засилва циклите на изключване и маргинализация.

София, а и България като цяло трябва да приемат модерна социална жилищна политика – такава, която да отразява европейските стандарти за достойнство, приобщаване и възможности. В Европа вече съществуват успешни модели. Например финландският подход „Първо жилище“ дава приоритет на осигуряването на стабилно постоянно жилище като основа преди решаването на други социални проблеми, което значително намалява бездомността в цялата страна. 

„Тръст за социална алтернатива“ също така успешно въведе [иновативен модел в три общини в България](https://socialachievement.org/web/files/richeditor/dokumenti/Zoning%20Booklet-2024.pdf), при който местните общини работят с жители, архитекти и геодезисти за регулация на съществуващите квартали. Дългосрочната цел е семействата да станат собственици на жилища и да плащат данъци – нещо, за което много от живеещите там мечтаят: да бъдат третирани и възприемани като граждани. Подобни принципи биха могли да ръководят българските усилия за предлагане на регламентирани жилища на достъпни цени на уязвими семейства или за работа с тях за регулация на отдавна заселените квартали и общности.

#### Една просперираща европейска столица трябва да е в състояние едновременно да защитава и бизнес интересите на частни инвеститори или публични власти, и най-уязвимите си граждани. 

Решаването на проблема с наследството от принудителното заселване чрез цялостна стратегия за социални жилища е не само морален императив, но и предпоставка за устойчиво и приобщаващо развитие. Достъпното жилище за всички български граждани в уязвимо положение е важна основа, която предопределя пътя на всеки човек към достоен живот. То променя житейските перспективи и укрепва социалното сближаване. България може да бъде силна само със силни граждани.

Времето за бездействие изтече. България разполага както с ресурсите, така и с експертността да предприеме решителни стъпки. Модернизирането на социалната жилищна политика не е избор – то е отговорност. София трябва да даде пример и да изпълни обещанието си за истинска европейска столица – такава, която отстоява достойнството и правата на всички свои граждани.

---

*Статията е изготвена със съдействието на Мария Методиева и Огнян Исаев.* *Акцентите са на редакцията.*