> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# Изоставените деца на България стават изоставени възрастни
- URL: https://www.toest.bg/izostavenite-detsa-na-bulgaria-stavat-izostaveni-vuzrastni/
- Published: 2019-12-06T22:05:38.000Z
- Updated: 2023-06-20T08:19:23.000Z
- Author: Светла Енчева
- Tags: общество, България, граждански права, #wp, #wp-post, #Import 2023-02-06 13:46, деца, хора с увреждания

Британската журналистка Кейт Блюет отново посети България. И анонсира новия си филм за институциите за хора с увреждания, озаглавен [„Скритите деца на България“](https://www.youtube.com/watch?v=LdzchTxU21I). В него се проследява историята на някогашните деца от „дома“ в село Могилино. Думата „дом“ е в кавички, защото тези места са тъкмо обратното на онова, което един истински дом следва да бъде.

Първият филм на Блюет по темата – [„Изоставените деца на България“](https://www.youtube.com/watch?v=UQZ-ERQczj8) – предизвика международен отзвук и изигра сериозна роля за процеса на деинституционализация на „домовете“ за деца в България след първоначалните негативни реакции у нас. Тогавашният президент Георги Първанов [заяви](https://www.capital.bg/politika%5Fi%5Fikonomika/obshtestvo/2008/08/29/543845%5Fda%5Fubiesh%5Fvestonoseca/), че филмът „не е направен с любов към България и е щрих от антибългарска кампания“. А социалната министърка Емилия Масларова произнесе по отношение на умиращите от неглижиране и глад човешки същества [крилатата си фраза](https://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/iana-domuschieva/2009-04/krasiv-um/) „тези деца толкова си могат“. Дванайсет години по-късно журналистката от Би Би Си се опитва да установи доколко успешен е този процес.

Резултатите от проверката не изненадват онези, които са следили темата през годините. В голямата си част т.нар. деинституционализация се изразява в следното – децата и възрастните с увреждания се преместват в „центрове от семеен тип“. Разликата със старите „домове“ е, че тези центрове са по-малки. В общия случай те са симпатични къщички, построени със сериозно външно финансиране. Проблемът обаче, както отбелязва и [Кейт Блюет в интервюто пред Надежда Цекулова за „Свободна Европа“](https://www.svobodnaevropa.bg/a/30299445.html), е, че зад лъскавата фасада стои същият стар и неквалифициран персонал – съответно и предоставяната „грижа“ не е напреднала особено.

Проследявайки съдбите на част от вече порасналите деца, които е заснела в първия си филм, Блюет установява, че равнището на грижи зависи не от повишаването на общите стандарти, а от личността на директорите на „центровете от семеен тип“. Ръководителката на един от тях има собствено дете с увреждане, затова отношението там е професионално и живеещите в този център могат да се развиват – макар и в тесните граници, отредени им от институционализирането.

На други места обаче почти единствените грижи за обитателите са да бъдат нахранени, облечени, изкъпани. А основното им занимание – поради липса на други стимули – е да се клатят напред-назад. Което все пак е по-безопасно от блъскането на главата в стената, което малките и големите обитатели на институциите също масово правят. За тези хора се мисли посредством диагнозите им – „този има шизофрения, този има епилепсия, и толкоз“, отбелязва Кейт Блюет пред „Свободна Европа“.

16-годишно момче с аутизъм, етикетирано като „агресивно“, споделя пред журналистката, че проблемът му е липсата на контакт с младежи на неговата възраст. А една от порасналите героини на „Изоставените деца на България“ прекарва живота си в нищоправене и отбелязва регрес, макар да е минала през професионално обучение за шивачка.

Призивът на филма, [както и на организацията *Disability Rights International*](https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2019/11/29/3998111%5Fbulgariia%5Fvednaga%5Fda%5Fspre%5Fda%5Fnastaniava%5Fdeca%5Fs%5Fnujdi%5Fv/), с чието съдействие той е създаден, е, че настаняването на деца с увреждания в институции трябва да престане веднага. Вместо това трябва да се направи всичко възможно, за да се отглеждат децата в семейна среда.

Защо това обаче не става? Известна яснота по темата може да добием от

#### три филма на Миролюба Бенатова.

Два от филмите, излъчени преди година, са по темата за „домовете“ за възрастни с умствени увреждания. Единият е конкретно по темата за [изтезанията върху психично болните](https://www.youtube.com/watch?v=PyY04UoLvYw), а другият – [за изолирания и скрит от обществото живот, на който са обречени](https://www.youtube.com/watch?v=hCNeYrKA1oc). Но тъй като изолацията и изтезанията вървят ръка за ръка, и в двата филма става дума за разнообразни форми на изтезания. Най-циничното е, че изтезаваните се наричат „потребители“. Защото такива се водят официално – „потребители на социални услуги“.

Не, не иде реч за побои или изнасилвания. Изтезанията в тези институции не се правят с цел да наранят „потребителите“ им. Просто персоналът… толкова си може. За 600 лв. заплата бруто (а след удръжките – под 500) с такава тежка работа се заемат (с малки изключения) не професионалисти, а хора, които не могат да си намерят друга работа. Затова понякога „трудотерапията“ се изразява в метене на двора, а „арт терапията“ – в гледане на черно-бели индийски филми или достъп до фитнес тренажор (когато вратата на стаята за „арт терапията“ изобщо е отключена).

Като говорим за отключване – заключват се и баните. Защото „потребителите“ искат да се къпят, пълнят ваните и хабят водата. Или защото не искат да се къпят – защо им е тогава достъп да баня? Държат се заключени и хора с аргумента, че са агресивни. За да докаже тезата си, персоналът пуска един от тях, а той бърза да отиде в общото помещение, за да общува с останалите. А за отключилите е недопустимо, че човекът сам си ходи по коридора…

В началото на 2015 г. Бенатова пък представя филм по друга, но свързана с предишната тема – [порасналите деца с увреждания](https://www.youtube.com/watch?v=s2FLH9URSlw), отглеждани вкъщи, и съдбата на родителите им. Какво става, когато родителите решат да не оставят децата си в институция? Тези родители са принудени на практика да се откажат от себе си, за да се посветят изцяло на децата си. За това те не получават никаква институционална подкрепа, а когато децата станат пълнолетни, губят и нищожното финансиране за тях. Един пълнолетен човек с тежко умствено увреждане обаче не става способен да се грижи за себе си, съответно бремето за родителите не намалява.

Ситуацията е аналогична на тази с [липсващите палиативни грижи за деца](https://www.toest.bg/paliativni-grizhi-za-detsa-v-bulgaria/), за която разказахме в „Тоест“. Впрочем отчасти и групите на родителите и децата в единия и в другия случай съвпадат. Разликата е в това, че не всички тежко болни деца страдат от умствени заболявания. И че когато има очаквана намалена продължителност на живота, се очаква в обозримо бъдеще децата да умрат. Но това невинаги се случва. Понякога непоносимо болните деца стават непоносимо болни възрастни. Филмът на Бенатова дава добра представа какво означава „непоносимо“.

#### Трите филма на Миролюба Бенатова за хората с увреждания съдържат впрочем далеч по-брутални кадри от последния на Кейт Блюет. Защо тогава не предизвикаха скандал?

Защото нямаше международен натиск. Важното е „да не излагаме България пред хората“. Докато проблемите остават „в задния ни двор“, можем да продължаваме да се правим, че не ги виждаме. И ако Бенатова остана без работа, не беше заради тези си разследвания, а защото задаваше неудобни политически въпроси.

Аналогично, и вече бившият социален министър Бисер Петков едва ли беше принуден да се раздели с поста си заради новия филм на Кейт Блюет. Или поне няма нищо, което да свидетелства в тази посока. По-вероятни причини за отстраняването му са застъпването за социалните работници и майките на деца с увреждания, както и [усилията на министерството му да противостои на популизма](https://www.mlsp.government.bg/index.php?section=PRESS2&prid=1793&lang=), опитващ се да зачеркне буквално цялата социална сфера у нас „в името на традиционното семейство“ – от подкрепата за децата в риск до предоставянето на социални услуги от неправителствени организации.

Апропо Кейт Блюет продължава да е журналистка в Би Би Си, а Миролюба Бенатова днес си изкарва хляба като… [шофьор на такси](https://www.facebook.com/notes/miroluba-benatova/%D0%B3%D0%BB%D0%B0%D1%81%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D1%88%D0%BE%D1%84%D1%8C%D0%BE%D1%80%D0%B0/10220570646322698/).

### Деинституционализацията в контекста на борбата срещу социалните услуги

Дванайсет години след първия филм на Кейт Блюет за институциите за деца с увреждания в България ситуацията не се е променила качествено, затова пък самата България вече е друга. Новият ѝ филм се появява в контекст, в рамките на който той би могъл да бъде използван по начин, неподозиран от самата Блюет. Как?

Патосът на британската журналистка е, че децата с увреждания трябва да бъдат отглеждани в семейна среда и в общността. Ако родителите им не могат да вършат това, следва да се намерят подходящи приемни родители. В същото време в България има масирана кампания срещу всички форми на закрила на детето, а в последно време – и срещу Закона за социалните услуги.

Според християнскофундаменталистките двигатели на кампанията (същите, които произведоха истерията срещу Истанбулската конвенция и искат [да се забранят абортите](https://www.toest.bg/abortirane-na-nesushtestvuvashta-traditsiya/)) никой не трябва да се меси на семейството в отглеждането на децата – нито държавата, нито неправителствени организации.

Да, ама не, както казваше покойният Петко Бочаров.

#### Не социалните услуги, а именно липсата им и ниското качество на съществуващите са причина за ситуацията на децата и възрастните с увреждания у нас.

Затова не е достатъчно просто да се забранят „домовете“ и „центровете от семеен тип“. Това няма как да стане, ако на родителите не се предостави достатъчно подкрепа в грижата за болните им деца – например помощ по домовете, дневни центрове, хосписи за временно настаняване, психологическа подкрепа и средства, достатъчни за достоен живот. А това са все социални услуги.

Докато у нас не се въведат читави услуги за хора с увреждания, ще има институционализирани болни деца, които ще стават институционализирани болни възрастни. Защото у нас почти никой не желае да бъде приемен родител на болно дете, какво остава доброволно да приеме в дома си болен възрастен. Ще има жертвали целия си свят родители на тежко болни деца, които ще стават отказали се от всичко родители на тежко болни възрастни. А когато родителите вече ги няма, съдбата на преживелите им деца ще бъдат отново… институциите.

#### Всъщност това иска да каже и Кейт Блюет – качеството на живот на малките и порасналите изоставени деца е въпрос на политика.

Политиката не се прави от семейството – тя би трябвало да е в негова подкрепа. Докато я няма, ще продължаваме да държим хората с увреждания скрити и да се сърдим на онези, които ни ги показват.

##### *Заглавната снимка е илюстративна. Източник: [piqsels](https://www.piqsels.com/bg/public-domain-photo-ffyrc)*