> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# Има ли душа отборът?
- URL: https://www.toest.bg/ima-li-dusha-otborut/
- Published: 2024-10-02T17:16:58.000Z
- Updated: 2025-05-20T05:23:34.000Z
- Description: Кой, кого или какво? Който, когото или каквото? Понякога се загубваме в изречението, а навигацията ни из синтактичните дебри „забива“. На правилата ли да вярваме, или на интуицията си? Или на Павлина Върбанова, която отново дава ценни съвети.
- Author: Павлина Върбанова
- Tags: Порция език, лингвистика, граматика

Поводът за размишленията в тази статия е едно тълкувание в рубриката „Въпрос на деня“, което прочетох в сайта БЕРОН и което силно ме озадачи:

> Коя форма – *кой* или *кого*, е правилно да се употреби в следното изречение, когато се отнася до отбор: *Срещу кой/кого се изправя „Левски“ тази вечер?*  
>  
> Правилно е да се употреби формата *кой*: *Срещу кой се изправя „Левски“ тази вечер?*, тъй като местоимението се отнася до думата *отбор*. Формата *кого* се употребява за означаване само за лица от мъжки пол, а думата *отбор* не означава лице.**¹**

В първия момент езиковото ми чувство възропта срещу това, че формата *кой* е правилна, а аз винаги се вслушвам в езиковото си чувство, така както специалистите се вслушват в професионалната си интуиция. Още преди да сме осмислили на рационално ниво дадено становище, резултат, аргумент, ние чувстваме, че има нещо смущаващо, нещо, което заслужава най-малкото да бъде проверено.

Да подходим така и да подложим на проверка отговора на специалистите от ИБЕ на БАН: наистина ли е правилен техният вариант?

Граматичното правило [гласи](https://beron.mon.bg/rechnik/530): 

> Употребата на местоименните форми за м.р. ед.ч. *кого*, *когото*, *някого*, *никого* е задължителна в писмен текст. Те се отнасят за лица и изпълняват служба на допълнение в изречението.

На пръв поглед правилото е спазено, тъй като в нашия пример *кой* се отнася не за лице (човек), а за футболен отбор. Думи като *отбор, екип, колектив* назовават групи от хора и ако трябва, да речем, да приложим [друго граматично правило – за бройната форма](https://kaksepishe.com/broyna-forma/), – ще ги третираме като означаващи нелица: *няколко отбора, три екипа* (а не: *няколко отбори, три екипи*).

Защо тогава тези от нас, които владеят книжовната норма и имат усет за употребата на *кой/кого*,са смутени от варианта *Срещу кой се изправя „Левски“ тази вечер?* Ето някои предварителни разяснения.

#### В българските граматики обикновено се прави разграничение между самостойната и несамостойната употреба на въпросителното местоимение *кой*.

В първия случай то е близко до съществителните имена, само в мъжки род единствено число е и може да има форма *кого*: **Кой* издаде тайната?/На *кого* издаде тайната?*

Във втория случай местоимението е близко до прилагателните, променя се по род и число и не може да има форма *кого*: *На *кой* приятел/*коя* приятелка/*кои* приятели се доверяваш?* **²**

Нас ни интересува само първият случай и е необходимо да подчертаем, че когато казваме или пишем *кой*, това представлява не някакво езиково съкращение, което правим в съзнанието си точно преди да зададем въпроса (например на *кой човек, кой отбор*), а абстракция, която все пак има някакви параметри. Ето какво пише проф. Руселина Ницолова:

> Всеки въпрос съдържа три вида информация: 1\. че говорещият нещо знае; 2\. че говорещият нещо не знае; 3\. че говорещият иска да научи нещо. Въпросителните местоимения означават, от една страна, това, което говорещият вече знае, т.е. към кой род обекти принадлежи референтът на местоимението – неговите категориални признаци, а от друга страна, това, което говорещият не знае и желае да научи от адресата на въпроса, е идентификацията на референта, свързана с неговите индивидуални признаци.**³**

Нека да го онагледим с два примера. 

Ако попитаме *Кой издаде тайната?*, ние знаем, че някой е извършил определено действие – издал е конкретна тайна. Като употребяваме местоимението *кой*, със сигурност имаме предвид някакво лице (човек), но не можем да го идентифицираме и затова искаме информация от нашия събеседник. Ако зададем въпроса *Колко пари ти трябват?*, това означава, че сме наясно с финансовите нужди на човека отсреща, и с местоимението *колко* очакваме да разберем какво е количеството на парите, което ще ги покрие.

Да припомним отново нашия пример и да видим какво знаем и какво не знаем, когато питаме *Срещу кой/кого се изправя „Левски“ тази вечер?*

Първо, знаем, че действието ще се извърши от „Левски“ – футболен отбор, състоящ се от 11 играчи плюс резервите. Второ, на „Левски“ му предстои да се изправи срещу определен обект. Трето, това ще стане тази вечер. Не знаем обаче кой е обектът на действието, и с *кой/кого* искаме да го идентифицираме.

#### Големият въпрос за нас е каква представа, каква концепция имаме за противника на „Левски“, когато използваме местоимението – лице ли е той, или нелице?

Първо е добре да разберем дали изобщо е възможно да употребим *кой* самостойно, като съществително име, и да имаме предвид нелице? Според някои български граматики в тези случаи местоимението означава „лице, без оглед на пола и числото му“**⁴**, а според други „въпросителните местоимения за лица и предмети могат да се употребяват самостойно“**⁵**. Ако има нещо ясно, то е, че липсва единно становище и в случаи като нашия сме в една мъглява зона, в която лицата и нелицата губят контурите си.

Моето становище е, че когато употребяваме самостойно местоимението *кой*, в съзнанието си ние имаме представата за лице. В повечето случаи тя е категорична и непоклатима, а в някои – както в нашия пример – представата за лице надделява над представата за нелице. Ще се опитам да се аргументирам, без да степенувам доводите си по важност:

**1.** Ако смятахме, че футболният отбор ще се изправи срещу нелице, тогава щеше да е по-логично да употребим местоимението *какво*. И действително бихме казали така, в случай че си мислехме не за конкретен противник, а за нещо, което бихме означили с абстрактно съществително име: *Срещу какво се изправя „Левски“ тази вечер?* Отговорът би могъл да бъде: *Срещу неизвестността; Срещу опасността да загуби; Срещу лошите атмосферни условия; Срещу извънземна атака* и прочее*.*..

**2.** Да си припомним как ни учеха в училище да откриваме подлога и допълнението – съответно с въпросите *Кой? Какво?* и *Кого? Какво?* Да, това са помощни средства за ориентиране в синтаксиса, но всъщност са естествени въпроси и показват как функционира езикът на практика. В никой учебник не се препоръчва допълнението да се открива с *Кой?*, в случай че думата не означава лице, и това не е пропуск, защото, 

#### когато искаме да разберем нещо, питаме по определен начин, който ще доведе до конкретен полезен за нас отговор.

**3.** Вече споменахме, че „Левски“ е футболен отбор, съставен от хора, и като питаме за неговия противник, ние имаме предвид друг футболен отбор, съставен също от хора. Да, обаче все пак не сме употребили самата дума в изречението и това позволява известен полет на въображението. Може да предполагаме, че си мислим за *отбор*, когато задаваме онзи въпрос, обаче може да имаме предвид и *противник, съперник*, а тези думи по-лесно се асоциират с лице.

Отделно от това 

#### е възможно да мислим за целия отбор като за няколко лица, 

макар и обединени, а когато е употребено самостойно, местоимението *кой* означава „лице, без оглед на пола и числото му“ (повтарям цитата, защото е важен и показва немалка степен на абстракция). Например ако търсим помощ и се обръщаме към по-широка аудитория, питаме *Кой ще ме подкрепи?* с очакването това да направят повече хора. Впрочем, допитвайки се до мои близки и познати, получих немалко обяснения, че те схващат „Левски“ и отбора, който е негов съперник, като „сбор от лица“, „нещо одушевено“ и затова биха употребили *срещу кого*, а не *срещу кой*.

Тук отварям скоба за все по-често срещащото се съгласуване от типа подлог в ед.ч. – сказуемо в мн.ч.: *„Възраждане“ са предложили...; ПП заявиха...; „Ливърпул“ спечелиха...* Това са несъмнени доказателства, че съществителни собствени имена, означаващи група от хора, могат да се схващат не като единно цяло, а като разчленимо множество.

**4.** Допускам, че и глаголът, употребен в изречението, не е без значение. Когато кажем „се изправя“, имаме ясна и жива представа за двама противници, влизащи в схватка, или пък за хора, които се съревновават на терена, вкарват голове, спорят със съдията и т.н., а не за безлични субекти. Способността ни да одухотворяваме и да вдъхваме нов живот на различни реалии е безкрайна. Нека да дам един актуален пример: *С кого воюва Русия?* Отговорът в момента е *С Украйна*, която не е лице, а държава. Мисля, че за повечето българи, придържащи се към книжовноезиковите правила, въпросът в този вид е естествен и те не биха попитали *С кой воюва Русия?*

#### За себе си съм сигурна, че не бих се съобразила с тълкуванието на правилото от ИБЕ на БАН. 

Силно се съмнявам, че изобщо има случай, в който в писмената книжовна реч бих употребила *кой, на кой, срещу кой, за кой* и т.н. в позицията на пряко или непряко допълнение.

Позволявам си да не се съобразявам и с други официални постановки: не пиша *четиресет*, [*напът*](https://kaksepishe.com/articles/napat-sam-da-se-zapitam/) и не поставям затваряща запетая на [*да*\-изречение](https://kaksepishe.com/articles/da-prilagash-pravilata-ne-e-lesno/). Така изразявам личния си протест срещу правила и решения, с които категорично не съм съгласна.

Дали други начетени хора, придържащи се към граматичната норма, се осмеляват да не зачетат дадена постановка, когато изпитват силна вътрешна съпротива, е немаловажен въпрос. Важно е кодификаторът да има коректив не само в лицето на тесните специалисти, но и сред другите интелигентни носители на българския език.

*Някои от разсъжденията в статията ми бяха подсказани от* [*коментиращите проблема на страницата на „Как се пише?“ във Facebook*](https://www.facebook.com/kaksepishe/posts/pfbid0emXtxAJbJ9KuGGqxJ6Rcg2igM3fNpqmjr2VJkuoz6uU2mtqBESjxpz7BoG5c41Zcl)*, за което им благодаря.*

**1** Този текст беше публикуван на 19.09.2024 г. на началната страница на [БЕРОН ](https://beron.mon.bg/) и в момента не е достъпен.  
  
**2** Към несамостойните употреби на местоимението спадат и случаите от типа *Кой е най-близкият ти приятел?/Коя е най-близката ти приятелка?*  
  
**3** Ницолова, Р. Българска граматика. Морфология. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2008, с. 190\.   
  
**4** Пак там, с. 191\. Вж. също Бояджиев, Т., И. Куцаров, Й. Пенчев. Съвременен български език. Фонетика. Лексикология. Словообразуване. Морфология. Синтаксис. София: Изток-Запад, ИК „Петър Берон“, 1999, с. 337.  
  
**5** Пашов, П. Практическа българска граматика. София: ДИ „Народна просвета“, 1989, с. 95\. Същото мнение се застъпва и в Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 2\. Морфология. София: Издателство на БАН, 1983, с. 200\. 

*Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.*