> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# Формата цитира функцията. Архитектурната критика на Анета Василева
- URL: https://www.toest.bg/formata-tsitira-funktsiyata-arhitekturnata-kritika-na-aneta-vasileva/
- Published: 2025-02-04T13:25:09.000Z
- Updated: 2025-02-07T08:14:00.000Z
- Description: Светла Енчева разказва за книгата на Анета Василева, през която прави преглед на възможностите за архитектурна критика в нашата дигитална епоха. Защото когато си говорим за архитектура, си говорим и за всичко друго.
- Author: Светла Енчева
- Tags: общество, архитектура, критика, книга, Анета Василева

Държа в ръцете си първата книга на [Анета Василева](https://www.toest.bg/author/aneta-vasileva/) – [„*Kicked a Building Lately?\** Архитектурна критика след дигиталната революция“](https://queenmab.eu/catalog/criticism-and-humanites/410-kicked-a-building-lately.html?ref=toest.bg). Усещането е странно не само защото книгата е тежка (според кантара ми за багаж близо 200-те ѝ листа плътна хартия тежат 1,02 кг). Нито само заради необичайния начин на визуално представяне на различните текстови жанрове в нея. А най-вече защото от 16–17 години чета текстовете на авторката онлайн и затова ми е необичайно да ги видя в книжно тяло.

Не смеех да напиша тази статия, защото нямам самочувствието, че разбирам от архитектура. Анета Василева обаче ме убеди, като ми написа:

„Голямата ми, почти невъзможна идея е да се опитам да пробия балоните и да смеся публиките. Да накарам архитекти да дойдат да слушат и за медии, културолози и интелектуалци да се интересуват от град и т.н. И ако може – всички да се интересуват от дизайн.“

Тези думи ме вдъхновиха да се включа в опита за смесване на публиките. В статията ми ще става въпрос обаче не толкова за архитектура, колкото за други неща по повод и около архитектурата.

### Архитектурата и аз

2007-ма e годината, когато България влезе в ЕС, роди се архитектурният блог [*WhAT Association*](https://whata.org/) (*WhATA* или просто *?A*), един от чиито автори е Анета Василева, а аз започнах да се интересувам от архитектура. Вече не помня дали първоизточникът на интереса ми беше *WhATA,* или кандидатурата на Мартин Заимов за кмет на София. Заимов беше комай първият български политик, опитващ се да разпространява идеите на съвременния урбанизъм – с акцент върху хората, а не върху автомобилите, – които Ян Геел три години по-късно обобщава в книгата си „Градове за хората“. До този момент публичното говорене за градска среда и архитектура се свеждаше (поне в моята глава) предимно до възхвала на изграждането на нови булеварди и метростанции, предупреждаване за опасностите от масовото бутане на стени за жилищни и търговски цели и разбира се, мутробарок.

Освен *WhATA* в българското онлайн пространство се нароиха и други архитектурни блогове, които поотмряха, след като блогърстването започна да излиза от мода. От някогашните архитектурни блогъри Мартин Ангелов стана [изобретател](https://halfbikes.com/). Павел Янчев е един от сътрудниците на Ян Геел при изготвянето [на доклада му за София](https://whata.org/files/Sofia%5FJan%20Gehl%5Freport%5F2017.pdf) и е част от [„Екипът на София“](https://ekipnasofia.bg/). На други им загубих дирите. Но още помня разказа на Милен Мечкуев от вече несъществуващия архитектурен блог *ProvoCAD* за защитата на дипломната му работа.

Най-дълго се задържа *WhATA* – последният пост там е от 2021 г. Признавам, че възгледите ми за архитектура са формирани в решаваща степен под влиянието на този блог и в частност на текстовете на Анета Василева (които четях по-късно и в „Култура“, и в „Тоест“). И аз заедно с авторите на блога исках да спасявам [Захарна фабрика](https://whata.org/search?q=%D0%B7%D0%B0%D1%85%D0%B0%D1%80%D0%BD%D0%B0+%D1%84%D0%B0%D0%B1%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0), участвах в ироничния протест – [поклонение пред надгробната плоча на Музея на съвременното изкуство](https://whata.org/blog/samsi-ne-si-sam-aktsiya-poklonenie-pred-muzeya), редовно гласувах в [годишните награди на *WhATA*](https://whata.org/awards/). През 2023 г. дилетантското ми желание да съм в по-близки отношения с архитектурата се опредмети (не без посредничеството на главната героиня на тази статия) в една кухня. Но това е вече друга история.

Междувременно жанрът на блоговете май наистина умря. Днешни възпитаници на Анета Василева поддържат сайта [*Stroiinfo*](https://stroiinfo.com/about-us/), който се позиционира като „медия за архитектура, строителство, дизайн и градска среда“. Вече не е престижно да си блог(ър).

Разказвам по-подробно, за да стане ясно колко важно събитие за мен е първата книга на Анета Василева. Това от своя страна е предизвикателство за критическата дистанция, която се опитвам да постигна в прочита си.

### Не просто книжно тяло

Книгата се състои от две основни части. Първата е теоретична, а във втората са събрани вече публикувани статии на авторката, разпределени по жанрове – блог постове от *WhATA*, вестникарски колонки от „К“ (бившия вестник „Култура“) и статии в „Тоест“. Редактор и автор на предговора е литераторът Йордан Ефтимов, а графичният дизайн е дело на Виктория Стайкова (която е авторка и на корицата) и на Христо Христов.

Особеното във визуалното оформление е, че самото то носи послание. Трите жанра от втората част на книгата са представени така, че в противовес на известния принцип, формулиран от американския архитект Луис Съливан, формата не следва функцията, а я цитира. При блог постовете и статиите, които са били публикувани първоначално онлайн, хипертекстът напомня за себе си чрез подчертаване на думите, за които е бил „закачен“ линкът. На места в полетата изскачат кратки пояснения, опитващи се поне отчасти да компенсират невъзможността да цъкнеш на линка. Към блог постовете са оставени и читателски коментари. Колонката в „К“ пък е пресъздадена в две колони, все едно четете вестник.

Ако очаквате текстът в една книга да е оформен като класически книжен текст, тези визуално-жанрови закачки може да ви подразнят. Самата аз първоначално изпитах затруднение при четенето, но като схванах идеята, инстинктивното ми желание да се боря с визията изчезна и на негово място се настани удоволствие от заигравката.

### Нахалство или не?

Постмодерната заигравка с цитати не е само на ниво дизайн, а присъства дори в заглавието на книгата. Затова и в него има звездичка – доста нетипично за заглавие на книга. Като отгърнем първите страници, научаваме (ако не сме знаели преди), че *Kicked a Building Lately?* всъщност е заглавието на друг сборник статии с архитектурна критика – на Ейда Луис Хъкстабъл, както и на статия на Хъкстабъл, на която е наречен сборникът.

Заглавието на програмната статия „Каузата на кучето“, с която завършва теоретичната част на книгата на Анета Василева и [версия на която е публикувана в „Тоест“](https://www.toest.bg/kauzata-na-kucheto-arhitekturnata-kritika-dnes/), също заимства заглавие – на [публикация на архитектурния критик (и архитект) Павел Попов в „Култура“](https://newspaper.kultura.bg/media/my%5Fhtml/2062/b%5Fpavel.htm).

Чудя се дали това „крадене“ на заглавия е по-скоро нахално, или по-скоро оправдано. Как ще изглежда, ако един съвременен философ кръсти книгата си „Критика на чистия разум“ – като класическото произведение на Имануел Кант? Или самото задаване на този въпрос е признак на базово неразбиране на присъщия на авторката (въпреки че тя отчасти се дистанцира от него) постмодернизъм?

На мен заимстването на заглавия в конкретния случай по-скоро ми харесва, макар да ми оставя известно чувство за дискомфорт. А може би това е целта. Все пак в книгата става дума за „сритване“ на сгради и за архитектурна критика. Която, по Павел Попов, е тъжно да бъде като кучето, което само лае, но не хапе, защото знае, че „чичото има сопа“. Ако на читателя му е твърде комфортно, може би нещо не е наред с критиката.

### Структуриран постмодернизъм

Макар че постмодернизмът на Анета Василева си е останал поне малко бунтарски и хаплив (язък, ако не беше), той е зрял и поопитомен. Цитатите са явни, а не скрити, текстът е структуриран, а структурата е важна колкото думите.

В теоретичната част се проследява историята на архитектурната критика – от професионалните публикации, достъпни само за посветени, през вестникарските колонки, до новите форми на критика – блогове, влогове, подкасти, миймове. Основният въпрос, който изниква още от заглавието, е как е възможна архитектурната критика в дигиталната епоха. Отговорът не присъства в прав текст, а може да се потърси във втората, практическа част на книгата – възможността на архитектурната критика не се обяснява, а се показва.

Жанровата (и биографична) еволюция на авторката протича в посока, тъкмо противоположна на историческото развитие на жанровете в архитектурната критика – започва с блог, минава през колонка и стига до медийни (и академични) публикации. И накрая – до цяла книга.

„Оказа се – пише тя в края на увода, – че следвайки похода на българската архитектура към европейска адекватност, съм минала през всичко: от блогосферата до вестник „Култура“, от бързо и кратко писане към по-дълги статии с повече контекст и проучване, от новини към анализ, от бунт към търсене на алтернативи. А книгата извървява пълен кръг, наслагвайки Теория и Практика – от стандартни към дигитални медии и обратно.“

### Какво ми липсва

Може би защото собственият ми професионален път тръгва от академичната социология, в текстовете на Анета Василева съм харесвала най-много социалната чувствителност, с която говори за архитектура, и социалния контекст, с който статиите ѝ все повече се обогатяват с годините. Като пример (един от многото възможни) бих дала [статията ѝ за новия архитектурен популизъм](https://www.toest.bg/make-architecture-great-again-noviyat-arhitekturen-populizam-chast-1/), намерила място и в книгата.

Теоретичната част на изданието се концентрира върху развитието на архитектурната критика основно в САЩ. Едно, защото там са ставали важни неща, задаващи общия тон и на архитектурата, и на критиката, второ, защото специализацията на Анета Василева в САЩ ѝ е дала възможност да черпи от извора.

Практическата част обаче се състои от текстове, писани в българския контекст. А в теоретичната част той е маркиран твърде бегло – с по няколко изречения на стр. 13 и 14\. В статията „Каузата на кучето“, с която завършва теоретичната част, се споменава за криза на архитектурната критика в България… само за да стане ясно, че проблемът не е местен, а глобален.

Книгата започва с думите:

„Архитектурната критика е история на съвременността. А всеки историк е продукт на времето си.“

Следователно очаквам Анета Василева да даде отговор на въпроса как самата тя е „продукт на времето си“. Авторката обаче рефлектира върху възможността на архитектурната критика, а не толкова върху собствената си позиция, направила възможна критическите ѝ текстове. Как животът през 90-те, архитектурата и архитектурното образование в онези бурни години на липсващи авторитети и мутробарок са формирали светогледа ѝ? Саморефлексията остава в структурата на книгата, а не е вербализирана.

### Отговор, но не в книгата

Не че авторката не може да отговори на горния въпрос – вече го е правила. Например в [публичната си лекция за архитектурата на Прехода](https://www.youtube.com/watch?v=AQr3JXUdAIc). Съвсем в прав текст отговаря в [интервю за *Stroiinfo*](https://stroiinfo.com/za-bauhaus-triabva-da-se-govori-chrez-mnozhestvoto-na-prochitite/):

„**90-те беше сблъсъкът между модернизъм и постмодернизъм в България, 10–15 години по-късно, отколкото по света.** Няколко години по-късно всъщност аз осъзнах колко много българското образование дължи на „Баухаус“, на каква сериозна „Баухаус“ основа е залегнало, която изглежда непробиваема дори и днес, 100 години след създаването на школата. Ние тогава се бунтувахме срещу този според нас закостенял модернизъм. 90-те бяха десетилетието на постмодернизма в България, на постмодерната поезия, на експериментите във визуални изкуства, на пърформансите. Страната се променяше, музиката се променяше, а ние учехме модернизъм, което за нас беше абсурд. Години след това осъзнах колко важно е било това за изграждането на пълноценния образ на архитекта, който трябва да познава модернизма като задължителната база. Дори и после да стане постмодернист, постмодернистът просто е разбунтувалото се дете, непослушното дете на модернизма, винаги така съм го наричала.“

Днес Анета Василева се бори за спасяването на архитектурния модернизъм в България по всички начини, по които може – и чрез преподавателската си работа, и чрез публицистичните си текстове, и чрез инициативи като [„Ново архитектурно наследство“](https://nan.bg/about-us/), и чрез други свои изяви и дейности . Зад модернисткия ум обаче прозира непослушна постмодернистка душа.

Затова може би не е реалистично да очаквам, че тя с модернистка дисциплинираност ще отговаря в прав текст на всички въпроси, които задава. Ако отговорът на въпроса за възможността на архитектурната критика в дигиталната епоха се разкрива чрез практическото упражняване на критика, логично е по същия начин да се опитам да разбера как авторката е продукт на времето си. Както впрочем и направих.