След толкова много обстрели ставаш като животно, което сякаш надушва кога идва опасността.

На 24 февруари преди точно една година руската армия нахлу в Украйна. Случи се немислимото за ХХI век – война в Европа. През тези 365 дни Русия подложи Украйна на постоянен обстрел с ракети, а украинците „вече познават по звука какъв тип е снарядът и от какво е изстрелян“.

В страната бяха разрушени болници, училища, детски градини, жилищни блокове, цели села и градове, заради което загинаха хиляди невинни деца и възрастни. В много украински градове бяха извършени зверства от руските войници. „Кланета, изнасилвания... Ужас!“ В навечерието на 2023 г. по нареждане на руската държава в Украйна бяха разрушени топлоцентрали и отоплителна инфраструктура.

Хиляди украински бежанци днес са пръснати в европейски градове. Навсякъде държавите, които ги приемат, се опитват да им осигурят достоен живот. България прави изключение – „тя е държавата, която се отнася с безпрецедентна жестокост към бежанците“. Пак България, за разлика от останалия демократичен свят, е държавата, чийто президент не желае да изпраща военна помощ за Украйна. През това време в Русия пропагандата е толкова могъща, че руснаците не знаят какво се случва наистина в Украйна. „В Русия войната е тема табу. Голяма част от народа там е изпаднал във вътрешна емиграция, за да оцелее, други са напълно зомбирани.“

Това са думите, с които героите ни в този епизод пресъздават своите преживявания в Украйна, България и Русия през тези 365 дни на война. Война, която продължава и до днес.

Автор: Николета Атанасова
Участват: Алла, една украинска жена; Маргарита Шурупова, руска журналистка, избягала в България от режима на Владимир Путин; Десислава Олованова от Фондация „Три жени“; Калоян Константинов, главен редактор на „КлинКлин“, посетил Украйна през 2022 г.; доц. Ирина Перянова, преподавателка в УНСС

Превод от руски: Албена Стаменова и Николета Атанасова

Аудиообработка: Николета Атанасова
Звукови ефекти: Бомбардировка и вой на сирени за тревога в Киев
Звукови среди: Николета Атанасова
Музика: Фрагменти от украинската песен „Червона калина“ в изпълнение на Николета Атанасова и Бойко Амаров
Заглавна снимка: Светлана Йорданова, която изработва брошките „Мир“ в подкрепа на пострадалите от конфликта в Украйна

Поредицата е част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

Взривът беше толкова силен, че моментално всичко изгоря и 40 души сякаш се разлетяха на молекули… Изгоряха живи…

Разказът ни за войната в Украйна продължава. В него следим историята на украинката Алла, избягала у нас заедно с дъщеря си от бомбардировките в Киев, но четири месеца след началото на войната се завръща в Украйна, за да бъде до мъжа си. От дома им в Киев са останали само цветята на балкона. Семейството се мести във Виница, малко градче на юг от Киев, с надеждата, че там няма атаки от Русия. Но едва няколко седмици по-късно руските ракети долитат изненадващо и при тях. Оттам Алла разказва за ужаса да чуеш и видиш ракетите и за търсенето на любими и близки хора сред руините на взривеното градче.

В предишния епизод в историята ни за войната навлезе и още един герой – Юри, украинец от Мариупол, който преди нахлуването на руските войски в Украйна живее и учи при майка си в Москва. Юри бяга от Русия в България още през първите дни на войната. В началото на август той пътува до Москва за кратко, за да доведе приятелката си в България. На границата се сблъсква с ФСБ и е подложен на шокиращи разпити.

Съблякоха ме гол и започнаха да ме снимат… Един от служителите започна да разглежда телефона ми, да чете контактите ми в Telegram и да търси проукраински канали. Съобщиха ми, че когато съм бил задържан в Москва, са сложили устройство в апарата ми, което засича всички инсталирани приложения. Аз отричах, но те имат в базите си данни всичко за мен и семейството ми. Кога съм преминавал границата и с кого, с какви татуировки съм, имат отпечатъците ми, мои снимки – всичко!

Внезапно обаче след завръщането му в България у Юри настъпва странна промяна и той взема още по-странни решения за бъдещето си. Приятелката му рускиня е в София с него само от седмица, когато той ни казва, че няма да остане в България и се връща обратно в Москва. Изненадата ни е голяма, а обясненията му – не съвсем логични. Какво се случи с Юри, докато беше за кратко в Русия? Защо доведе приятелката си тук и сега я изоставя сама в непозната страна?

Заплетената лична история на две почти деца, избягали в България от Русия, повдига много въпроси, които надхвърлят частното пространство на героите в нея. Обърканите им съдби и постъпки са като тъмно ехо на войната в Украйна. Ще намерим ли отговорите? Слушайте в „Кризи“, петия епизод от поредицата „Украйна не е загубена“.

Автор: Николета Атанасова
Участват: украинците Алла и Юри и българската хазайка на Юри, която пожела анонимност

Превод от руски: Николета Атанасова

Аудиообработка: Николета Атанасова
Звукови ефекти: Бомбардировка и вой на сирени за тревога в Киев, Украйна
Звукови среди: Николета Атанасова
Музика: Националният химн на Украйна – „Ще не вмерла Українa“ (инструментал); мелодии от улични музиканти
Заглавна снимка: Светлана Йорданова, която изработва брошките „Мир“ в подкрепа на пострадалите от конфликта в Украйна

Поредицата е част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

Войната се усеща навсякъде, дори и в градовете, където не падат ракети. Но в Киев почти всички сгради около моя блок са разрушени. Лицето на Киев се е променило много.

Продължаваме разказа си за войната в Украйна. В него следим историята на Алла, една украинска жена, избягала от бомбардировките в Киев с детето си и с един куфар, оставила зад гърба си своя съпруг, който да брани страната им от руското нашествие. Четири месеца след началото на войната Алла се завръща в Украйна, а причините за това нейно решение са лични. Разказът ѝ оттам разкрива много повече от ужаса на разрушените градове и погубените човешки съдби. В него се търси бъдещето на Украйна – как ще поправят унищожената инфраструктура на страната, какво ще стане с хилядите безработни, ще могат ли да се отопляват зимата, къде ще учат децата, които са останали с родителите си в Украйна и за които в момента властите подготвят бомбоубежища в мазетата на училищата.

Но кой родител би пуснал детето си на училище, ако има опасност да падат ракети върху него?

Докато с Алла говорим често по телефона, когато има добра връзка с Украйна, в историята ни за тази война навлезе още един герой – Юри. Той е украинец от Мариупол, 19-годишен. Когато войната започва, Юри живее и учи при майка си в Москва и има двойно гражданство. Бяга оттам още в първите дни след нахлуването на руските войски в Украйна. Не само заради военните действия:

Напуснах Москва, защото знаех, че нищо добро вече не ме чака там. Бях на митинга в подкрепа на Навални и видях с очите си как военизираните отряди с палки нападат и бият невинни жени и възрастни хора, как после ги хващат за ръцете и краката и ги вкарват в автобусите затвори.

Юри също попада в „автобус затвор“, държат го там без документи и телефон седем часа. Разказва за методите на действие на т.нар. сътрудници, които следят камерите, скрити из цяла Москва „като в роман на Оруел“, и могат за секунди да арестуват всеки, за когото им се стори, че прави нещо нередно. „Като шпицкоманди са.“

Бабата на Юри е от Мариупол, но е от вярващите на руските медии поддръжници на режима на Владимир Путин и на войната му в Украйна. Какво се случва с нея и с приятелката ѝ, след като отиват в Москва; защо руските приятели на Юри – млади хора, студенти – не смеят да протестират срещу войната в Украйна; какво ще стане с Алла, която напуска Киев със семейството си, за да живеят във Виница, където според нея е по-спокойно – слушайте в четвъртия епизод „Завръщане“ на поредицата „Украйна не е загубена“.

Автор: Николета Атанасова
Участват: Алла и Юри, избягали от войната в Украйна и от режима на Владимир Путин в Русия

Превод от руски: Николета Атанасова

Аудиообработка: Николета Атанасова
Звукови ефекти: Бомбардировка и вой на сирени за тревога в Киев, Украйна
Звукови среди: Николета Атанасова
Музика: Националният химн на Украйна – „Ще не вмерла Українa“ (инструментал); мелодии от улични музиканти
Заглавна снимка: Светлана Йорданова, която изработва брошките „Мир“ в подкрепа на пострадалите от конфликта в Украйна

Поредицата е част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

Буча… При мой колега избягаха хора от Буча още преди нашата армия да влезе там, те бяха в шок от мародерството и жестокостта на руснаците. Разказаха как обират домовете на хората, изнасилват, убиват и безчинстват с населението.

Продължаваме разказа си за войната в Украйна. В него следим историята на Алла, една украинска жена, избягала от  бомбардировките в Киев с детето си и с един куфар. Оставила е мъжа си там, за да брани страната им от руското нашествие.

Алла е в България от месец. Виждаме се или се чуваме почти всеки ден. Докато хапваме сладолед с нейна приятелка Юля, също бежанка от Украйна, разбирам, че и двете още се будят без повод в пет часа всяка сутрин, защото тогава са били въздушните сирени в Киев. Разбирам и защо тригодишният син на Юля рисува само бойни ракети. На първото шествие в подкрепа за Украйна Алла споделя с мен, че мъжът ѝ се притеснява тя и дъщеря им да ходят на такива места заради проруските настроения в България. Говорим за този проблем, както и защо България все още не изпраща военна помощ на Украйна.

По площадите на София, докато сме на поредното шествие, телефонът ѝ често звъни и ставам свидетелка на постоянните разговори с майка ѝ, която се опитва да се евакуира от Харков, но вече няма такава възможност. Чакаме заедно вести от брат ѝ, който е ранен тежко в Мариупол. Каквото и да правим, не спираме да говорим за войната, за несигурните „зелени коридори“, за лъжите на прокремълските медии за Буча и защо много хора си мислят, че зверствата, които руската армия извърши там, не ги засягат.

Алла ме изумява. При всяка наша среща очаквам как лошите новини от Украйна по някакъв начин ще я пречупят, но тя всеки път след разговор с майка си или с мъжа си успява да се овладее, да прогони страха за тях и да се усмихне. Вместо да плаче, Алла ми разказва спомени от пътешествия на семейството ѝ в различни украински градове, смее се на комични ситуации, които са преживели там някога, държи Украйна в мислите си постоянно, но е приела, че днес живее тук. Не губи духа си и за миг. Обмисля дали да се прибере в Киев, но не вярва, че руснаците ще спрат. Засега остава в България.

На фона на този толкова личен разказ, в епизода следим и хронологията на бойните действия в Украйна, политическите битки и недоразумения в България, реакциите на света за войната – и заедно търсим причините.

Автор: Николета Атанасова
Участват: Алла и Юля, избягали от войната украински жени, които в момента живеят в София

Превод от украински: Албена Стаменова
Превод от руски: Николета Атанасова

Аудиообработка: Николета Атанасова
Звукови ефекти: Бомбардировка и вой на сирени за тревога в Киев, Украйна
Музика: Националният химн на Украйна – „Ще не вмерла Українa“ (инструментал); мелодии от улични музиканти
Заглавна снимка: Светлана Йорданова, която изработва брошките „Мир“ в подкрепа на пострадалите от конфликта в Украйна

Поредицата е част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

Не ми казвайте, че руските войски не виждат, че стрелят по цивилни домове и убиват мирни хора! Напротив, много добре знаят и разбират какво вършат. Но аз ги съжалявам тези руски войници, че са толкова жестоки.

Продължаваме разказа си за войната в Украйна, в който следим историята на Алла – една украинска жена, избягала от бомбардировките в Киев с детето си и с един куфар. Мъжът ѝ е останал там, за да брани страната им от руското нашествие.

Алла е в България от три седмици, но още в началото на престоя ѝ у нас лоши хазаи внезапно увеличават наема до непосилен размер. Тя спешно търси нов дом за себе си и дъщеря си, а ние сме заедно в тези тежки за нея дни. През цялото време тя ни разказва за жестокостта на руските войници, за това как убиват невинни хора в Украйна. Спомня си колко китни са били Буча и Ирпин – малките градчета до Киев, в които сега „вече няма нищо, само пепел“. Говори с болка за пропагандата в Русия, където има роднини, но заради глупостите, които им набиват в главите, днес те наричат Алла и семейството ѝ фашисти. Най-много ѝ тежи самотата тук: „Когато пристигнахме с автобуса, усещането за общност още го имаше. Сега съм сама и ако изпадна в беда, няма на кого да се обадя.“ От три седмици почти не се е хранила: „Имаме пари. Просто сигурно съм още стресирана, а и няма къде да приготвя за мен и детето нещо вкусно.“

Алла идва в дома ми, за да сготвим борш по украинска рецепта. Искам да я видя, че се храни. Смяхме се, когато не разбирах руската дума за тиган. Плакахме, когато майка ѝ се обади от окупиран град в Украйна и каза, че не излизат от убежищата. Страхувахме се заедно, когато съпругът ѝ се обади, за да каже, че руснаците обстрелват градове до полската граница. Развълнувани отидохме заедно в новия ѝ, макар и временен български дом. В същото време украинската журналистка Тетяна Иванска все още е в Киев и ни изпраща тревожни аудиозаписи.

Войната в Украйна продължава и до днес, а политиката на България изглежда колеблива и дори срамна. За всичко това разказваме в „Дом“, втория епизод от поредицата „Украйна не е загубена“.

Автор: Николета Атанасова
Участват: Христофор Караджов, преподавател по журналистика в Калифорнийския университет; Тетяна Иванска, журналистка от Киев; Алла, избягала от Киев украинска жена, която в момента живее с детето си в София

Превод от украински: Албена Стаменова
Превод от руски: Николета Атанасова

Аудиообработка: Николета Атанасова
Звукови ефекти: Бомбардировка и вой на сирени за тревога в Киев, Украйна
Музика: Националният химн на Украйна – „Ще не вмерла Українa“ (инструментал); мелодии от улични музиканти
Заглавна снимка: Светлана Йорданова, която изработва брошките „Мир“ в подкрепа на пострадалите от конфликта в Украйна

Поредицата е част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

Те убиват децата ни. Това не е специална операция. Това е война.

Войната в Украйна има своята история много преди 24 февруари 2022 г., но нахлуването на руската армия в няколко големи украински града започна на тази дата. Денонощен обстрел, разрушени болници и детски градини, загинали деца и цивилни в Киев, Харков, Мариупол. Десетки изпепелени села.

Президентът на Русия Владимир Путин твърди, че „денацифицира“ Украйна и помага за освобождаването ѝ от нацисткото правителство. Нарича това „специална военна операция“. В същото време украинската армия и цивилни мъже се борят за всяка педя земя от градовете си. „Ако сте дошли да ни защитавате от някого, трябва да разбирате, че щом хората с деца на ръце ви казват да се махнете, значи не ви искат. Украйна воюва за свободата си“, казва Алла, която в началото на март пристига в София заедно с 12-годишната си дъщеря.

Преплитаме съдбите на няколко жени от Украйна. Виктория живее в България от няколко години, но се опитва да помогне на пристигащите у нас украински бежанки и техните деца. Алла и нейна приятелка в момента са в София и ще останат до края на войната. Те разказват за ужаса, през който са преминали, и как децата им продължават да живеят в страх. Размишляват за войната и защо според тях тя няма да приключи за седмици. Тъгуват за съпрузите и близките си, които са останали в Украйна. Страхуват се от непознатите държави, в които ще им се наложи да живеят – може би дълго, без пари и работа.

Ако не спрем Русия в Украйна, ще трябва да я спрем по-далеч. На тази война не трябва да се гледа като на „войната в Украйна“, а като на световна война.

С този епизод даваме началото на поредицата „Украйна не е загубена“, посветена на най-новата кървава война в Европа, но през лични истории ще разказваме и за живота на украинските бежанци в България и проблемите, с които те (ще) се сблъскват. Какви са възможностите им да се лекуват у нас, да започнат работа, а децата им – училище, да водят някакъв нормален и спокоен живот далеч от родината? Какво е мястото на българската държава и доброволците за справянето с хуманитарната криза от тази война?

Автор: Николета Атанасова
Участват: Моника Евстатиева, старши продуцент в американското Национално обществено радио (NPR); Тетяна Иванска, журналистка от Киев; украинките Алла, Лена и Виктория, които в момента живеят в София

Превод от украински: Албена Стаменова
Превод от руски: Николета Атанасова

Аудиообработка: Николета Атанасова
Звукови ефекти: Бомбардировка и вой на сирени за тревога в Киев, Украйна
Музика: Националният химн на Украйна – „Ще не вмерла Українa“ (инструментал)
Заглавна снимка: Светлана Йорданова, която изработва брошките „Мир“ в подкрепа на пострадалите от конфликта в Украйна

Поредицата е част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

Може би е бил в мечтите ми още от ранното ми детство, без да зная как се казва.

Двама души се срещат няколко пъти, преди да се влюбят. Това е началото на краткия им съвместен живот „по вертикалата“. Шест години Виолета е омъжена за Христо и живее с мечтите му да покори най-високите върхове на земята. Дните им приличат на буря, в която искат да вземат всичко, преди да ги помете – концерти, театър, раждане на дете, романтични залези на Синеморец, подводни гмуркания, малки изкачвания, големи изкачвания, нежност и тишина. Навсякъде са заедно физически или с кичур коса, гумено пате и снимка, оставени на връх Лхотце.

Той не беше за бита, той беше за височините. Там беше стихията му. И през ум не ми е минавало да му кажа: „Не отивай.“

Той изкачва Еверест сам. Тя до днес усеща как погледът му я гали. Тя говори за Христо, сякаш всеки момент той ще влезе през вратата на малкия ѝ хол и ще седне да разглежда с нас стотиците снимки от живота им. Тя все още мечтае да отиде до базовия лагер в подножието на „върха хищник“, да погледне нагоре и да остави цвете – там, където е неговата плоча. Не успява да стигне до него, но оставя цветята все нависоко, някъде по планините, където са може би „най-достойните места“.

Христо Проданов е роден на 24 февруари 1943 г. Той е първият българин, стъпил на осемхилядник – връх Лхотце (8516 м). Също така е първият българин, изкачил Еверест (8848 м). Загива при спускането обратно към базовия лагер на 22 април 1984 г.

Автор: Николета Атанасова
Участват: Виолета Проданова, съпруга на Христо Проданов

Документалните записи от изкачването на Христо Проданов на връх Еверест и снимките към епизода са от личния архив на съпругата му Виолета Проданова. Звуковите ефекти на влак и дъжд са от личния архив на Николета Атанасова.

Аудиообработка: Николета Атанасова и Теодор Иванов
Заглавна снимка: Greg Rakozy / Unsplash

В поредицата „Създатели и мечтатели“, част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова, разказваме за хора, за които се знае малко, но са важни с началото, което са поставили в науката и знанието в България и по света. Понякога те са тихи и кротки създатели, друг път са смели и отдадени мечтатели, но във всеки случай тези хора оставят важна следа след себе си. Посвещаваме тази подкаст поредица на Марин Бодаков.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

На българина му дай един хубав мотор и той и със селска порта ще полети. Само на принципа „сиромах човек – жив дявол“ са успявали да ги накарат да летят тия чудеса.

Тази история не е само за война. Да, тя разказва за бойните подвизи на българските пилоти по време на Балканските войни и Първата световна война – как спасяват София от бомбардировки и водят въздушни боеве с превъзхождащите ги противникови аероплани. Но описва и духа на тези мъже, на които всички са се чудили как смеят въобще да се качат на „леталата от пръчки, дърво и плат“, които звучали като „шевна машина“. „Летежкият шик“ с разветите бели шалове на българските авиатори по време на войните не е случаен, защото те са „аристократите на българската армия тогава“. Което, разбира се, не им е пречило да мажат лицата си със свинска мас, за да не замръзнат в откритите кабини на аеропланите.

Още преди Балканската война България е сред модерните държави, които имат обучени пилоти и свои аероплани, наричани „летала“. Тогава България разполага с една от най-сериозните авиации в света. Преди Междусъюзническата война страната е в тежка ситуация и героите от небето на Балканската война са забравени.

Симеон Петров е първият дипломиран български пилот – завършил обучението си през 1912 г. не къде да е, а в школата на легендарния Луи Блерио в Париж. Историята около пристигането му е хем забавна, хем зловеща. По повод подвиг, който извършва тогава, френските пощи издават картичка с лика му и със самолета, на който е летял.

По-късно Симеон Петров ще извърши първото нощно кацане по време на война, ще разработи методика за приземяване на самолети със спрял двигател, ще изгради аеропланната работилница и летището в Божурище. А след края на войната ще спаси „с помощта на шопите от околните села“ няколко самолета. Ще лети рамо до рамо със сина на проф. Александър Балан – Владимир (Влайко) Балан. Ще преговаря за нови самолети. Ще създаде бомбата „Чаталджа“, но после, след края на войните, ще се оттегли от армията, за да участва в българския олимпийски отбор по колоездене, а година по-късно ще създаде първата фабрика за грамофонни плочи в България „Симонавия“. Странна и обаятелна личност е бил Симеон Петров – за него и авиаторите от началото на миналия век разказваме в този епизод.

Автор: Николета Атанасова

Участват: Полковникът от резерва инж. Иван Бориславов, пилот, писател и изследовател на българската военна авиация, и д-р Александър Въчков, художник и изследовател на войните

Музика: Инструменталът на китара е в изпълнение на военния пилот и началник на Аеропланната група майор Радул Милков, запис от 1911 г.; звуковите ефекти са от личния архив на авторката и от сайта Freesound.org

Аудиообработка: Николета Атанасова и Теодор Иванов

Снимки: Личен архив на д-р Александър Въчков

В поредицата „Чути под масата“, която е част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова, слушаме автентични истории на хора, сражавали се във войните на България. За събитията от нашето минало разказват техните потомци или изследователи и историци.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

От мрака се ражда светлина – тази на звездите. И въпреки че тяхната „люпилня“ е неуютна, студена, тъмна и противоречи на земните представи за създаване и любов, човеците търсят и изучават звездите, откак са погледнали към тях с копнеж преди векове.

Началото на астрономията в България се полага от Марин Бъчеваров – човека, изградил първата професионална астрономическа обсерватория в Борисовата градина в София, която „прилича на стара гара“ и „хем се топли лесно, хем изстива лесно“, но тъкмо там първите български астрономи изучават звездите. Днес телескопът в малката обсерватория не се използва, но пък други учени чрез съвременни методи на моделиране могат да „видят“ как се ражда нова звезда.

За това как „във всеки акт на творчество има нещо тайно“, как се е рисувало слънцето преди повече от век, какво е молекулярен облак и как се изгражда представа за безкрайност, разказваме в „Звездобройци“. В епизода паралелно се разгръщат две истории – на Марин Бъчеваров и на съвременната астрофизика у нас, – докато заедно търсим отговори на основните въпроси: кои сме ние, откъде сме дошли и къде отиваме.

Автор: Николета Атанасова
Участват: проф. Валери Голев, астрофизик, доц. Тодор Велчев, астрофизик от катедра „Астрономия“ в СУ „Св. Климент Охридски“, и доц. Борис Грозданов, философ

Музиката в епизода е от сайта за свободна музика Icons8 Fugue. Ефектите са от Freesound.org.

Аудиообработка: Николета Атанасова и Теодор Иванов
Заглавна снимка: Greg Rakozy / Unsplash

В поредицата „Създатели и мечтатели“, част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова, разказваме за хора, за които се знае малко, но са важни с началото, което са поставили в науката и знанието в България и по света. Понякога те са тихи и кротки създатели, друг път са смели и отдадени мечтатели, но във всеки случай тези хора оставят важна следа след себе си. Посвещаваме тази подкаст поредица на Марин Бодаков.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

Както се казва – „снимам“, тоест вземам нещо. Да вземеш душата на човека и да я сложиш…

Третият епизод от поредицата „Създатели и мечтатели“ разказва за първите български фотографи – още от времето преди Освобождението. Заживяваме насред стъклените плаки, „фотографическите машини“, бавните процеси, избухващите светкавици, революционния дух и фотографските ателиета, пълни с пищови, малки бомби, а на покривите им – „щорки“, за да влиза светлината. Онази светлина, която е необходима, за да „снемеш“ нечий образ, да „видиш как гледа човекът“, но и за да „можеш да помислиш и да се събуди един мозък“.

Разбира се, контекстът на прохождащата тогава българска фотография е революция, а днес поглеждаме назад във времето и откриваме чудатите истории и приключения на Атанас Йованович, фамилията Карастоянови, Георги Данчов – Зографина, който успява да избяга от Диарбекир, и на Никола и Тома Хитрови, които „шетат“ из България и Европа не само за да снимат, но и за да развиват революционна дейност.

Паралелно с този вече отдалечен свят, в епизода се разкрива и друг, в който фотографията е възможност за свързване, посредник за емпатия, а светлината има своето специално място – тя би могла да бъде поетична, теменужена, ярка, би могла да бъде „и огледало, и собствен изгрев“.

Автор: Николета Атанасова
Участват: Цветан Томчев, фотожурналист и преподавател по фотография в НБУ, Вера Гоцева, фотограф и философ, и доц. Борис Грозданов, философ

Музиката в епизода е от сайта за свободна музика Icons8 Fugue. Част от ефектите са авторова изработка. Използвани са ресурси и от сайта Freesound.org.

Аудиообработка: Николета Атанасова и Теодор Иванов
Заглавна снимка: Greg Rakozy / Unsplash

В поредицата „Създатели и мечтатели“, част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова, разказваме за хора, за които се знае малко, но са важни с началото, което са поставили в науката и знанието в България и по света. Понякога те са тихи и кротки създатели, друг път са смели и отдадени мечтатели, но във всеки случай тези хора оставят важна следа след себе си. Посвещаваме тази подкаст поредица на Марин Бодаков.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

Огънят е като звяр. Лумва и помита всичко по пътя си.

Началото на пожарното дело в България е поставено малко след Освобождението. Нуждата от „тулумбаджии“, както са наричали пожарникарите тогава, се появява, защото къщите в градовете и селата са били най-често от дърво и плътно прилепени една до друга, а „пламне ли една, изгаря всичко“. Стихийните пожари са изпепелявали цели махали и малки градчета. Тогава в София първите смели мъже, които започват да организират пожарни команди у нас, са на подчинение на полицията, но има и много доброволци.

През 1884 г. Спиро Костов, опълченец от боевете на Шипка, после депутат в Първото велико народно събрание, става командир на Софийската пожарна команда. Десет години по-късно, през 1894 г., започва да издава и първото илюстровано списание „Пожарникар“. През годините това списание има различни имена, но съществува и до днес. Пак тогава се купуват първите пожарни „тулумби“ – теглени от коне каруци, натоварени с бурета, секири и канджи. Благодарение на смелостта и идеализма се създадат пожарни команди в големите градове в цялата страна. И така до началото на Балканските войни, когато „всичко отива по дяволите“. Пожарникарите са мобилизирани, а след края на Първата световна война никой не мисли за възстановяване на пожарното дело. Един инцидент в София обаче променя нещата…

В епизода „Приказки за огъня“ разказваме за смелите мъже, които първи се изправят организирано срещу стихията – само с кирка и канджа в ръка, в началото дори без специално облекло. Описваме как са изглеждали „тулумбите“ и униформите на „тулумбаджиите“, слушаме скърцането на водни помпи от началото на миналия век, представяме си как са се грижили за конете. Разглеждаме вещите на един от най-забележителните командири на пожарната в София – Юрий Захарчук, който променя облика на пожарното дело в България след унищожителния огън в Народния театър през 1923 г. В епизода звучат гласовете на свидетели на това събитие; представяме и един философски поглед към огъня, смелостта и страха.

Автор: Николета Атанасова
Участват: гл. инсп. Стефан Стефанов, началник отдел „Превантивна дейност“ към Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“, и Евгени Митев, философ

В епизода звучат и гласовете на актрисата Пенка Икономова и оперната певица Елисавета Йолович, които разказват пред БНР спомените си за пожара в Народния театър. Ефектите са записани в музейната сбирка „Пожарното дело през вековете“, която се съхранява в сградата на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“. Музиката е от сайта за свободна музика Icons8 Fugue.

Аудиообработка: Николета Атанасова и Теодор Иванов
Заглавна снимка: Greg Rakozy / Unsplash

В поредицата „Създатели и мечтатели“, част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова, разказваме за хора, за които се знае малко, но са важни с началото, което са поставили в науката и знанието в България и по света. Понякога те са тихи и кротки създатели, друг път са смели и отдадени мечтатели, но във всеки случай тези хора оставят важна следа след себе си. Посвещаваме тази подкаст поредица на Марин Бодаков.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

Посвещаваме тази подкаст поредица на Марин Бодаков. Епизодите в нея не са за литература или поезия, но символично ги докосват във всяка своя дума и емоция.

В новата подкаст поредица „Създатели и мечтаели“ разказваме за хора, за които се знае малко, но са важни с началото, което са поставили в науката и знанието в България и по света. Понякога те са тихи и кротки създатели, друг път са смели и отдадени мечтатели, но във всеки случай тези хора оставят важна следа след себе си.

Частично откъснати от мястото на действието, в епизодите от поредицата понякога присъства и паралелен философски свят на размисъл. Тази линия се оплита с основната история и я представя в различен контекст – подкрепяйки или опровергавайки я, без да се възхищава или гневи.

Първият епизод от поредицата, озаглавен „Да бръкнеш в Земята“, е за първия български геолог проф. Георги Златарски. Той завършва геология в Австрия в началото на миналия век и се завръща у нас, за да положи основите на тази наука в България. Пише задъхано и ентусиазирано на Иречек за пътешествия и нови открития. След много изпитания създава единствената по това време геоложка карта на страната, която е „много красива и с цветовете от цялата палитра“.

Земята „мълчи по специфичен начин“, докато я очертаваме и подреждаме недрата ѝ в микроскопски препарати, а едно мъничко късче може да бъде безценно и да прилича на Вселената. Земята е ориентирът ни за място, благодарение на нея пространството добива завършеност и е възможен вечният кръговрат. Представете си как преди да се превърнат във въглища, дърветата са били дом на птиците – и колко напомнят за нас.

Не можем да укротим Земята, когато ни се ядоса, но е голяма благодат, че я имаме. Геолозите не са само хора с чукче и компас в ръка. За тях и за Земята разказваме в този епизод.

Автор: Николета Атанасова
Участват: проф. Филип Мачев, декан на Геолого-географския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, и Евгени Митев, философ
Аудиообработка: Николета Атанасова и Теодор Иванов
Заглавна снимка: Greg Rakozy / Unsplash

Музиката и ефектите са от сайта за свободна музика Icons8 Fugue.

Поредицата е част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

Преди повече от 100 години двама мъже се срещат на първата българска подводница UB 1-8, която България купува по времето на Първата световна война. Това са командирът на подводницата лейтeнант Никола Тодоров и младши офицер Иван Вариклечков, който впоследствие командва подводницата малко преди края на войната, а години по-късно става първият действащ контраадмирал на Българския военноморски флот.

Разказът проследява подготовката на Иван Вариклечков в Кил, Германия, в реални бойни условия насред Атлантика, документирани в дневника му и в една картина. После се пренася насред бойните подвизи на UB 1-8 във Варненския залив по време на войната и разкрива колко тесни и несигурни са били подводниците тогава и колко голям е бил рискът да плаваш „с това ново оръжие, което е обръщало в бягство всеки кораб, който го види във водата“.

Те са били много нестабилни, а вътре е било толкова шумно, че екипажът се е разбирал помежду си само с ръце.

И докато UB 1-8 воюва, нишката на личните съдби на двамата ѝ командири не отстъпва от разказа за сраженията. Едно влюбване, едни златни очила, без които Никола Тодоров „не е можел“, една икона и един дневник с поезия на няколко езика, писан, докато подводницата е правила бойните си походи. За всичко това разказват Надя Вариклечкова, снаха на контраадмирал Иван Вариклечков, и внукът на Никола Тодоров – проф. Климент Хаджов, който съхранява уникалния дневник.

Историята прескача границите на времето, за да продължи отвъд Първата световна война, когато съдбата на UB 1-8 е обгърната в тайни, а съдбите на двамата ѝ командири се преобръщат драматично. След края на войната UB 1-8 мистериозно изчезва. Животът на контраадмирал Иван Вариклечков след 9 септември 1944 г. се превръща в ад. А Никола Тодоров загърбва завинаги военната кариера.

Там сме имали много кошмарни гмуркания… Отгоре я видяхме. Беше много загадъчна…

В наши дни на дъното на Варненския залив, на 35 метра дълбочина, е открита непозната, разцепена на две подводница. Започват напрегнати експедиции с риск за живота на водолазите от Военноморската база във Варна. Коя е тази подводница и възможно ли е тя да е UB 1-8, след като в изпълнение на клаузите на Ньойския договор би следвало да е предадена на французите след края на Първата световна война?

Извадихме оръдието, но и това не беше достатъчно, затова решихме да снимаме винта. Подводницата е покрита с мидени черупки и рибарски мрежи и разбира се, по закона на Мърфи, аз се оплетох в тях, докато се опитвах да вляза в тесния процеп между тинята на дъното и мястото на винта…

В епизода са включени и разказите на водолази и двама капитани от резерва на Военноморските сили на България, както и на директорката на Военноморския музей във Варна и изследователка на живота на Иван Вариклечков – д-р Мариана Кръстева.

Автор: Николета Атанасова

Участват: Надя Вариклечкова, снаха на контраадмирал Иван Вариклечков; проф. Климент Хаджов, внук на лейтенант Никола Тодоров; доц. Асен Кожухаров; Станко Станков, капитан първи ранг от резерва и председател на Дружеството на подводничарите в България; Васил Кръстев, капитан първи ранг от резерва на Военноморските сили на България; д-р Мариана Кръстева, директорка на Военноморския музей във Варна, изследователка и съавторка на книгата „Контраадмирал Иван Вариклечков и неговото време“; за обследването на намерената подводница разказват водолазите от Военноморските сили на България Боян Добрев, Илия Стойчев, Димитър Македонски, Андрей Мутафов, Ивайло Иванов, Георги Георгиев.

Музика: Инструменталът на китара е в изпълнение на военния пилот и началник на Аеропланната група майор Радул Милков, запис от 1911 г.; маршът със заглавие „Нашият марш“ е изпълнен от лейбгвардейците на Негово Величество цар Борис III, запис от началото на XX век; звуковите ефекти – море и чайки, двигатели на кораб (спасителен кораб „Протео“) и скърцане на подводница (подводница „Слава“ на док) – са автентични и са записани във Варненския залив от Николета Атанасова.

Аудиообработка: Николета Атанасова и Теодор Иванов

В поредицата „Чути под масата“, която е част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова, слушаме автентични истории на хора, сражавали се във войните на България. За събитията от нашето минало разказват техните потомци или изследователи и историци.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

Връщаме се там, където започна поредицата – в къщата на Въчко Хадживъчков в Чирпан. Войната тъкмо е свършила, България е сред губещите страни, наложени са ѝ непосилни репарации, отнети са ѝ територии. Започва унищожаване на оръжието на българската армия, но българите са находчиви и успяват да скрият част от него в тайни оръжейни скривалища.

През това време Въчко завършва образованието си в Прага и се завръща у дома. Той е сред тримата архитекти в Чирпан. България е разрушена и Въчко започва да строи къщи – красиви и удобни, с течаща вода в тях и вътрешни тоалетни, с тавани, през които вятърът да може да минава.

За първи път разказът излиза от окопите и сраженията и с усмивка ни води в Кольовата кръчма, където Въчко и приятелите му пишат песен. Образът му на войника, нагледал се на жестокости, полека-лека се превръща в образ на съпруг и баща. Но в къщата на архитекта, човек с по принцип миролюбива професия, „има четири пистолета, две пушки и един средновековен меч, незнайно откъде“. Къщата със седемте черници продължава да приютява и войнишките истории – на Въчко и приятелите му:

Не са можели да се откъснат от усещането за войната докрай, защото са наранени от фронта и търсят себеподобни, за да си излеят мъката – той е оцелял по чудо, но негови приятели са изчезнали…

Къщата оцелява след Чирпанското земетресение през 1928 г. и Въчко възстановява разрушените ѝ стени, но не успява да я спаси след 60-те години на миналия век.

Автор: Николета Атанасова

Участват: д-р Александър Въчков, изследовател на войните и внук на Въчко Хадживъчков; Калоян Матев, изследовател на бойната техника; Симеон Цветков, уредник в Регионалния исторически музей – Велико Търново; Иван Бориславов, полковник от резерва, бивш летец; академик Валентин Бобевски, диригент на мъжки хор „Гусла“

Музика: „Кориолан“ на Лудвиг ван Бетовен, запис от 1943 г. на Берлинската филхармония с диригент Вилхелм Фуртвенглер; инструменталът на китара е в изпълнение на военния пилот и началник на Аеропланната група майор Радул Милков, запис от 1911 г.; инструменталът на пиано е от увертюрата на операта „Реймънд и Агнес“ от Едуард Лоудър в изпълнение на Бойко Амаров

Аудиообработка: Николета Атанасова и Теодор Иванов

В поредицата „Чути под масата“, която е част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова, слушаме автентични истории на хора, сражавали се във войните на България. За събитията от нашето минало разказват техните потомци или изследователи и историци.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

„Срещата“ е предпоследният епизод, в който разказваме за Въчко Хадживъчков и участието му в Първата световна война с Девети пехотен пловдивски полк. Той и неговият брат Ганчо Хадживъчков се сражават на Южния фронт.

Няколко месеца преди Въчко да стане свидетел на смъртта на подполковник Борис Дрангов на кота 1050, командир на полка му при Битоля е полковник Иван Аврамов. В края на 1916 г. полковник Аврамов е тежко ранен и обявен за загинал в боя. Някъде по същото време братът на Ганчо е пленен и също мислен от полка и близките си за загинал, а Въчко е с българските части в планините на Албания и по чудо се спасява от смъртта за трети път.

Първата световна война е към края си, а героите на този разказ са далеч от дома, разпилени в различни краища на България и Гърция. Година след Солунското примирие развръзката на техните съдби идва неочаквано – бягство от плен, спасено полково знаме, нежелано убийство и среща на тези, които са се мислили за загинали. За всичко това разказваме в поредния епизод на „Чути под масата“.

Автор: Николета Атанасова
Участват: Александър Въчков – военен историк, изследовател на военните униформи, художник на комикси и внук на Въчко Хадживъчков
Музика: „Кориолан“ на Лудвиг ван Бетовен, запис от 1943 г. на Берлинската филхармония с диригент Вилхелм Фуртвенглер Raindrop на Шопен, в изпълнение на Бойко Амаров; инструменталът на китара е в изпълнение на Радул Милков, запис от 1911 г.; ефектите са от сайта freesound.org
Аудиообработка: Николета Атанасова

В поредицата „Чути под масата“, която е част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова, слушаме автентични истории на хора, сражавали се във войните на България. За събитията от нашето минало разказват техните потомци или изследователи и историци.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud