> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# Facebook, живите и мъртвите
- URL: https://www.toest.bg/facebook-zhivite-i-murtvite/
- Published: 2019-04-06T05:20:51.000Z
- Updated: 2023-01-19T07:11:56.000Z
- Author: Светла Енчева
- Tags: общество, Аз, киборгът, Facebook, мнение, #wp, #wp-post, #Import 2023-02-06 13:46

„Вие сериозно ли?!“ Това беше гневният коментар на един студент към известна българска музикална журналистка, публикувала на профила на свой познат пожелание за рождения му ден. По-малко от седмица преди това обаче човекът беше открит мъртъв. Погребахме го два дни преди рождения му ден. След новината за смъртта му българският Twitter вреше и кипеше, Facebook профилът на покойника преливаше от съболезнования, а някои медии удариха дъното, разпространявайки експлицитни подробности за смъртта му. Безметежно пропуснала всичко това, музикалната журналистка честитеше рождения ден, понеже е получила учтиво напомняне от Facebook. И вероятно решила, че е изпълнила дълга си на добра позната, така и не реагира на гневния коментар и не даде признаци да е разбрала какво се е случило.

Този случай от началото на 2011 г. беше първият, в който се сблъсках челно с феномена „да честитиш рожден ден на покойник във Facebook“. Така се случи, че в рамките на същата година починаха още няколко мои приятели и познати, а в следващите години – още. С течение на времето се натъквах на феномена отново и отново. И ядът ми към журналистката позатихна, когато видях, че някои честитят и на хора, починали преди 7–8 години. За толкова време те нито веднъж не са се опитали да се свържат с човека, та да разберат, че вече не е между живите. Не са го попитали как е. Дори не са хвърлили едно око на профила му в социалната мрежа. Но честитят… защото алгоритмите на Facebook любезно им напомнят.

Затова, колкото и да ни е мило, когато получаваме поздравления за рождения си ден във Facebook, добре е да не забравяме, че те не са доказателство, че поздравяващите действително се интересуват какво става с нас. Не че не искат да ни зарадват – в противен случай не биха ни поздравили. Това обаче не означава, че можем да разчитаме на тях.

Напомнянията на Facebook да поздравим за рождения ден някого, за когото знаем, че е починал, е особено изтънчена форма на изтезание – в степента, в която покойникът е означавал нещо за нас. Facebook обаче няма вина за това. Социалната мрежа [разполага с инструмент](https://www.facebook.com/help/408583372511972), с помощта на който мъртвите може да бъдат признати за такива. Той не е лесен за прилагане, защото в противен случай това може да се превърне в екстравагантна форма на отмъщение. Ако някой не ни харесва, бихме могли да се опитаме не само [да го *изгоним* от Facebook](https://www.toest.bg/za-algoritmite-i-horata/), а и виртуално да го *убием*, като го изкараме умрял. Дали защото процедурата е трудна, дали защото малко хора се опитват да я приложат, от всичките мъртви контакти само един е с *възпоменателен* профил.

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2019/04/Screenshot-2019-04-04-13.03.30.png.jpg)

Ако успеете достатъчно убедително да покажете на администраторите обаче, че ваш близък човек вече не е между живите, има две възможности. Едната е акаунтът му да бъде премахнат, а другата – да стане *възпоменателен*. При възпоменателните профили над името на човека пише *Remembering*. Те се виждат само от онези, които вече са били контакти на човека. Може да пишете на стената му, но няма да получавате напомняния за рождени дни, а покойникът няма да може да приема нови контакти. Ако вашият Facebook обаче е настроен на български език, няма да виждате *Remembering* или нещо аналогично на български.

Facebook предоставя и възможността приживе да определим свой *наследник*, който да взема определени решения за профилите ни. *Наследниците* могат да приемат контакти от името на починалия човек, да публикуват възпоменателни съобщения, да сменят профилната снимка или корицата на профила. Но не могат да влязат в акаунта на покойника и да получат достъп до личната му кореспонденция например.

Как се отнасяме към мъртвите във Facebook обаче, е следствие на това как се отнасяме към живите. Ако не сме проверявали как е някой, има немалка възможност така и да не разберем, че е починал. Социалната мрежа в известен смисъл ни улеснява в това отношение, като ни показва повече контактите, на които така и така сме склонни да обръщаме внимание. Така постепенно започваме да забравяме онези, за които в последно време не сме се сещали особено.

Разбира се, съществува възможността да сложите определени хора в списъка на *близки приятели* и така да получавате съобщения за всичко, което публикуват на профила си. Но това може да бъде изнервящо, ако имате твърде много *близки приятели* или ако някои от тях са много активни и публикуват пост след пост.

Неотдавна приятелка заяви, че се отказва от Facebook, защото вече няма сили да се състезава с алгоритмите на Facebook за обичта на приятелите си. Затова предложи други начини, по които онези, които се интересуват от нея, да се осведомяват как е. Този случай е особено показателен за това, че когато в основата на социалната мрежа се постави конкурентен принцип, и обичта може да се превърне в предмет на състезание. Да започнем да я свеждаме до брой кликания. И да забравим, че всъщност никой на никого не дължи обич, защото обичта е дар, а не дълг. Но и че е наша задача да се сещаме за хората, които обичаме, а не да чакаме алгоритмите на Facebook сами да ни напомнят за тях.

Не Facebook създава отчуждението между хората и липсата на грижа какво се случва с познатите ни. Социалната мрежа произвежда единствено илюзията, че с нейна помощ то може да бъде преодоляно. Тя ни предоставя и възможност да хвърляме по едно око на хората, на които държим. Но не ни дава гаранция, че ще го правим, а няма да се оставим на течението да следим все едни и същи хора.

През 2003 г., тоест преди създаването на Facebook, в дома си умира 38-годишната британка Джойс Каръл Винсънт. Тялото ѝ е открито близо три години по-късно, едва през 2006 г. Това означава, че през всичките години никой не се е загрижил за тази жена – дотолкова, че да влезе у тях и да намери трупа ѝ. На този ужасяващ пример за отчуждение са посветени документалният филм [Dreams of Life](https://en.wikipedia.org/wiki/Dreams%5Fof%5Fa%5FLife) и албумът на английския прогресив рок музикант Стивън Уилсън [Hand. Cannot. Erase](https://en.wikipedia.org/wiki/Hand.%5FCannot.%5FErase.).

Социалните мрежи могат да бъдат „очовечени“ в степента, в която си даваме сметка, че и ние можем да ги моделираме, а не само те нас. В степента, в която не забравяме, че грижата към другия е наша задача. В степента, в която проявяваме тази грижа. Общуването е нещо, което зависи от нас. Още повече че колкото по-самотни и по-отчуждени са някои от близките или познатите ни, толкова по-малка е вероятността да забележим това, ако сами не се сетим за тях. За предпочитане – докато и те, и ние сме още живи.

##### *Заглавна снимка: © [Glen Carrie](https://unsplash.com/photos/ra4vJwxnvAo?utm%5Fsource=unsplash&utm%5Fmedium=referral&utm%5Fcontent=creditCopyText)*

[*Всичко от рубриката „Аз, киборгът“*](https://www.toest.bg/tag/i-cyborg/)