> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# Дефрагментация: съвременната литература на страните от бивша Югославия
- URL: https://www.toest.bg/defragmentatsiya-suvremennata-literatura-v-bivsha-yugoslavia/
- Published: 2018-08-04T07:00:58.000Z
- Updated: 2018-10-16T10:01:15.000Z
- Author: Петър Денчев
- Tags: култура, Балкани, Европа, книги, #wp, #wp-post, #Import 2023-02-06 13:46

Какво се случва в духовния живот на републиките от бившата Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ)? Каква е съвременната култура на разказа на Сърбия, Хърватия, Словения, Босна и Херцеговина, Македония, Косово – но не официозната (тя до голяма степен наследява проблемите на националните доктрини, отговорни за конфликтите през 90-те години на XX век), а онази, която работи отвъд клишетата и е критична към състоянието на днешното общество? В този текст ще споделя някои лични наблюдения върху най-новите имена в литературата на страните от бивша Югославия.

Преди това обаче трябва да направя уговорката, че в България терминът „ангажиран“ артист продължава да е натоварен с негативни конотации, наследени от злоупотребата на тоталитарната държава с политическото. Но можем само да вземем поука от това как голяма част от артистите в бивша Югославия, които не искат да се примирят със състоянието на обществото, отстояват своите позиции чрез работата си.

#### Мъглявите ни представи за културното пространство на бивша Югославия често се основават на предразсъдъци

и поп феномени от времето, когато СФРЮ съществуваше в своята цялост – турбофолка, звездите на телевизията и киното и прочее. Но защо не познаваме достатъчно тези съседни страни, които са близки по манталитет и традиция до нашата? Защо те ни изглеждат далечни и не съвсем понятни?

Част от отговорите на тези въпроси се състоят в това, че преди 1989 г. между България и Югославия преминава своеобразна *втора Берлинска стена* – резултат от разлома между Тито и Сталин и оставането на България в съветската зона на влияние. Много българи възприемат Югославия като *западна* – със съответните свободи (пътуване зад граница; възможност за работа в страни, които не са част от [Варшавския договор](https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%D1%80%D1%88%D0%B0%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8%5F%D0%B4%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80)) и привилегии (там колективизацията и национализацията не се осъществяват в размерите, познати ни от социалистическа България, както и тоталното скъсване с културата на свободния свят).

И така – до 90-те години на ХХ век, когато избуялият в Югославия национализъм, военните конфликти и етническите прочиствания заместват някогашното високо мнение на българите с нещо като чувство за превъзходство. (Как впрочем гледат на България хората в бивша Югославия сега? Почти никак, защото дотам не стига много информация. Най-познати и превеждани са Георги Господинов и Алек Попов, ала това е недостатъчно на фона на висококритичните местни литература и театър, които се опитват да осмислят наследството, реалностите и личността в тях.)

#### Без да правим разбор на миналото, да го вземем за времеви жалон: какво е историческото наследство от СФРЮ?

За разлика от свръхрепресивния идеологически режим в България, югославската комунистическа партия съзнателно отваря културата за влияния от Запад. Процесът не е естествен: подобна културна либерализация има за цел например да неутрализира националните стремежи сред населението на държавите, влизащи във федеративния състав, и да ги впрегне заедно в идеологическия конструкт „братство и единство на народите“. Дори така обаче Югославия преживява своите студентски бунтове от 1968-ма, своята *черна вълна* (*[crni talas](https://en.wikipedia.org/wiki/Yugoslav%5FBlack%5FWave)*) в изкуството, своята ангажирана литература. И не бива да забравяме силната пънк и нюуйев сцена през 80-те ([Екатерина Велика](https://youtu.be/XAYv62M8uSg), [Шарло Акробата](https://youtu.be/-UZ%5F2m6LAcI), [Лайбах](https://youtu.be/Glu9wA4HjE0), [Бадмингтонс](https://youtu.be/HFqJo%5F4Mhr0), [Парни валяк](https://youtu.be/YrJvkquw7CM) и др.).

През последните 30 години програмираното „братство и единство на народите“ беше пометено от горчивата реалност на национализма, етническото напрежение, войните и икономическите трудности и авторите отразяват това, без значение дали са израснали през разпада, или лично помнят времето, преди Берлинската стена да падне. Като в литературата – при писатели като [Петър Андоновски](http://bulgarian.traduki.eu/index.php?option=com%5Fcontent&view=article&id=2627:andonovski-petar&catid=61:autorinnen&Itemid=134) и Фросина Пармаковска (Македония), [Фарук Шехич](https://www.goodreads.com/author/show/4125097.Faruk%5Fehi%5F) (Босна и Херцеговина), Себастиан Прегел (Словения), Сърджан Сръдич (Сърбия), Йетон Незирай (Косово). Личи едно отрезвяване на обществото, само че то не граничи с цинизъм, а напротив – прилича на преосмисляне и съзряване.

#### Най-важни обаче са въпросите за мястото на личността в съвременния свят.

Как да се справи индивидът с проблемите на идентичността в свят, който сякаш все повече клони към ужаса на вече преживяното от тези автори? Как отново да се включи в историята, преодолявайки травмите, и да не попада в черния списък на световната хроника? Могат ли новите хора да съществуват в модерността, в която живее и останалият свят, и да запазят своята съкровена същност?

Такива неща се питат например македонците Давор Стояновски и Живко Грозданоски и босненката [Лейла Каламуич](https://en.wikipedia.org/wiki/Lejla%5FKalamujić). Последните им книги поставят въпроси за флуидната идентичност между местата, с които се идентифицират интимното, паметта, пространствата на болката и желанието. И показват как авторите едновременно се опитват да надскочат региона, но се вълнуват и от всичко свое, което произлиза от физическото им, буквално географско, а в този смисъл и политическо съществуване.

[![Корица на книгата „Събирачи на пепел“ на Давор Стояновски](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2018/08/34813448.jpg)](https://www.goodreads.com/book/show/34813448)

В [„Събирачи на пепел“](https://www.goodreads.com/book/show/34813448) Стояновски разказва за Яков, който напуска бедното си родно градче и заживява в Скопие. Нощите му преминават в безцелно шляене и случаен секс, докато един ден, на едно погребение, не го връхлитат спомени и равносметки. Романът търси мястото на съвременния човек с много ясен екзистенциален патос.

„Последното име на бъдещето“ на Грозданоски е история за телата, самотата, пътуванията и живота, който се случва извън плановете. Тук е намесена паметта от детството като изначална, неизличима идентичност – знаково място заема хълм над града, където дядо и неговото внуче пускат балон в небето. Балонът изчезва, а на негово място се появява бяла птица. Детето пораства, но с това набъбва и един невидим проблем – празнотата отвътре.

Сборникът с разкази [„Наричайте ме Естебан“](https://www.goodreads.com/book/show/29495265-zovite-me-esteban) на Каламуич се свързва с традицията на автобиографичното писане, в което въображението играе основната роля. Въпреки личния момент, то надхвърля простото споделяне и извежда важни генерални линии – насилственото отричане на близостта през войната, разрухата на вътрешния свят. Разпадането на семейството и разпадането на държавата се сливат.

[![Корица на книгата „Еспирандо“ на Сърджан Сърдич](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2018/08/image.jpg)](https://www.goodreads.com/book/show/18039057-espirando)

От друга страна, автори като Сърджан Сърдич, да речем, тенденциозно се занимават с военната травма (много по-характерна на сърбите, хърватите и босненците, отколкото за македонците). В сборника му [„Еспирандо“](https://www.goodreads.com/book/show/18039057-espirando) (2011) наративът от първо лице се разпада на множество гласове, които говорят за насилието, сексуалното желание, плашещата баналност. В романа на същия автор „Сатори“ (2013) от иронична дистанция се разказва историята на *Шофьора*, който обикаля града и влиза в различни социални роли.

Сърдич е от поколението на ангажираните автори в Сърбия, най-известен представител на които е Владимир Арсениевич, познат и у нас с краткия си антивоенен роман [„В трюма“](https://www.goodreads.com/book/show/9976955). Други имена, които непременно следва да се споменат в този контекст, са Углеша Шайтинац (добил популярност с пиесата „Хадерсфилд“), Сретен Угричич („На незнайния воин“), както и живеещият в Истанбул Андрия Матич („Шахта“, „Музей на съвременното изкуство“).

В Словения Себастиан Прегел се занимава не просто с непосредственото настояще, но и с бъдещето. В неговия „Вдишване. Издишане“ границите между реално и фантастично са крехки – романът прилича едновременно на притча и антиутопия, в чийто център попадат бежанците. Прегел е един от най-интересните словенски писатели в момента заедно с Тадей Голоб („Езеро“), Матяж Брулц („Дисниленд“), Мирт Комел („Медсочие“) и Миха Мадзини („Събирачът на имена“, „Немска лотария“).

В съвременната хърватска литература извън популярните имена на [Дубравка Угрешич](http://knigabg.com/index.php?page=author&id=886), [Миленко Йергович](http://knigabg.com/index.php?page=author&id=2845)и [Анте Томич](http://knigabg.com/index.php?page=author&id=14477) трябва задължително да отбележим Тея Тулич, Марко Погачар и [Роберт Перишич](https://www.goodreads.com/book/show/13497438). Книгата на Тулич „Коса навсякъде“ е интересен пример за женско писане през призмата на родовото и преплита три женски перспективи около наближаваща смърт.

Никак не ми се иска – освен споменатата Каламуич – да пропускаме и босненските автори Фарук Шехич (неговата [„Книга за Уна“](https://www.goodreads.com/book/show/29511871) е терапевтична в опита да се събере разбитият от войната живот) или [Александър Хемон](http://knigabg.com/index.php?page=author&id=12985), който се озовава в САЩ като турист малко преди да започне войната в Босна, и остава там.

В бившите югорепублики днес преобладават темите за

#### разделението, войната, травмата, търсенето на смисъла, идентичността и взаимоотношенията с останалия свят.

Те отразяват едно особено желание за хармония, но и стремеж към собствена позиция, освободена от предишните идеологически конструкти. Въпреки това Югославия, като утопичен модел на близостта и културното сътрудничество, продължава да свързва личностите – наследството, от една страна, е негативно белязано, но и свързано с възможността да говориш на много повече хора благодарение на споделената идентичност и език. Неслучайно социално ангажираната литература има много силни представители, които отразяват ясно реалностите и артикулират обществени позиции.

Сред младите и установените автори, които изброихме, трудно можем да намерим опортюнистични настроения. Те искат да се чуват техните гласове в свят, който съвсем доскоро е бил груб и агресивен.

---

*Заглавна снимка: © Петър Денчев*

*Архитектурата не е най-добрият избор за илюстрация на текст, който се отнася за литература, но бруталистичната архитектура отразява много добре духа на Югославия и стремежа към „наднационалното“, към футуристичното. – Бел.авт.*