> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# Божина Панайотова: Няма по-важна цел от помирението
- URL: https://www.toest.bg/bozhina-panayotova-cherveno-tvurde-cherveno/
- Published: 2018-04-11T06:45:10.000Z
- Updated: 2018-08-10T14:30:31.000Z
- Author: Полина Паунова
- Tags: култура, общество, политика, България, досиета, Държавна сигурност, интервю, филми, #wp, #wp-post, #Import 2023-02-06 13:46

*Поддържането на вражески категории в обществото е идеална почва за насилие и диктатура. Яростта може да е част от процеса на прошка, но ако останем само на ниво ярост, се получава затворен кръг – искаш да отмъстиш и оставаш зависим от тази връзка жертва–извършител.*

На някои моменти от филма претъпканият киносалон избухва в смях. При отделни изречения на героите пък може да се забележи как на различни места в залата главите на зрителите се доближават една до друга, а силуетите оживено обсъждат нещо. След края на прожекцията избухват бурни и дълги аплодисменти – както отбеляза един приятел, „като за нашенска рок звезда се пляскаше“. Интересът към филма, представен на „София филм фест“, е толкова голям, че студийните кина в София обявиха допълнителни прожекции.

Първоначално категорично отказвах да гледам лентата. Дори имах аргумент: омръзна ми да дъвчем едно и също за комунизма и Държавна сигурност. В салоните и на книжните премиери по темата ходят едни и същи хора, познават се поименно, а всички разговори след края на мероприятието… вече са водени.

[Червено, твърде червено](https://www.facebook.com/JEVOISROUGE/) е различен филм. Видеодневник на млада жена, която след дълго отсъствие от страната се връща в България по време на протестите срещу кабинета „Орешарски“. Припознава ценностите на бунта и… вижда в семейството си „червени боклуци“. Впоследствие осветява майка си като агент на ДС.

Докато гледате филма, участвате в него. Стоим до Божина, докато тя разпитва по Skype майка си и баща си – как е успял дядо ѝ да обиколи света, защо са имали мерцедес, донасяли ли са за приятели, какви хора са създали „Мултигруп“. Стоим в кухнята на баба ѝ, караме с нея шофьорски курс… и главното – подаваме документи в Комисията по досиетата, за да проверим дали майката е сътрудничила на репресивния апарат.

После се срещаме с „водещия офицер“, картотекирал майка ѝ за „бройка“. И разбираме как, възползвайки се от „дребни битови услуги“, човек, без да знае, може да стане част от месомелачката Държавна сигурност. Разбира се, виждаме и всички опити темата да бъде потулена.

Семейството на Божина напуска България през 1990 г. Установява се в Париж. Тя самата следва философия, след това – режисура в реномирания университет „Ла Фемис“. Френски продуцент я съветва просто да вземе камера и да започне да снима, дори все още да няма концепция. Така се ражда „Червено, твърде червено“. А липсващата в началото концепция се оказва забележителен труд в търсене на истината, ровене в миналото и в крайна сметка журналистическа работа, на която малко репортери в България са способни да се посветят.

Филмът не раздава присъди, а търси факти и се опитва да помирява.

Наричана от едни (начело с баща ѝ) Павлик Морозов, а от други – смела и безкомпромисна, самата Божина Панайотова говори за семейството си и ДС историята, свързана с предците ѝ, спокойно и осъзнато. Говори за прошката, намира бъговете в България, останали от комунизма, и прави паралели между комунисти и антикомунисти. Прави го без комплекса на хората от „онова време“ и достатъчно задълбочено, защото онова време я интересува.

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2018/04/3-e1523356646115.jpg)

Кадър от филма „Червено, твърде червено“

**Полина Паунова: Защо темата „Държавна сигурност“ и тайните на миналото?**

**Божина Панайотова:** Миналото ми е интересно не само по себе си, а защото в него има неосъзнати неща, които са все още живи и които ръководят живота ми днес. За мен целта е да се освободя от тях, за да живея сега, а не в миналото; моя собствен живот, а не този на моите предци.

Темата за ДС е като катализатор. Когато се отвори темата за близкото минало, често се повтаря, че вече всичко е било казано, че няма смисъл да се ровичка, че трябва да се гледа напред. А всъщност когато нещо конкретно излезе около ДС, както например се случва в моя филм с досието на майка ми или както с досието на Юлия Кръстева в последните седмици, изведнъж изникват крещящи емоции, недоразказани истории и едно болестно раздаване на обвинения и оправдания.

Според мен за да има катарзис, има нужда от още говорене и творене по темата.

**Започвате от протестите срещу кабинета „Орешарски“, следите ги отблизо. Какъв е погледът на човека отвън и как си обяснявате факта, че бунтът започна за „морал в политиката“ и бе насочен (поне според плакатите в него) срещу всички партии, а крайната му форма остана „червени боклуци“?**

В сърцевината на протеста имаше обединяващо искане за борба с корупцията, с което всички можеха да се съгласят, независимо дали са в София, или в провинцията, в червена, синя, зелена или каквато и да е партия. Tова, че в крайна сметка остана лозунгът „червени боклуци“, според мен е резултат от нуждата да се разцепи движението и да се подчертае това, което в България все още дели хората: тази черта между „червени“ и „aнтичервени“. Именно за това се хванах и аз, защото усещах, че разделението съществува и в по-интимен план, на нивото на собственото ми семейство и дори и в самата мен. Филмът беше повод да се вгледам в това вътрешно разделение и да се опитам да изляза от него.

**Разкривате майка си като сътрудник на ДС. Как успяхте да се помирите с нея и със себе си?**

Благодарение на това, че и двете преодоляхме страха от моралните присъди. Всяка си носеше собствения образ плашило: тя – като някакъв колаборационист, аз – като инквизитор предател.

В процеса на монтажа, благодарение на много говорене и работа върху нас самите, усетихме, че за да се отървем от тези плашила, трябва не да ги премълчим, а да ги изговорим и дори да си позволим да си играем с тях. Затова има и комични елементи във филма. Затова има и роман, който майка ми написа и в който тя си играе с моя образ.

**Филмът предшества едно голямо разкритие за българското общество – обявяването на философката Юлия Кръстева за сътрудничка на Държавна сигурност. Как гледате на обществената реакция към този случай?**

Виждам, че обществото е много разделено и че лесно се слагат етикети. Но според мен това е само повърхностният пласт на всичко, което се случва. Има един по-дълбок процес на осмисляне, който вече е започнал и за който досието на Юлия Кръстева може само да помогне.

Самият факт, че тя е допринесла толкова много за свободното мислене, е достатъчно предизвикателство, за да не можеш да я отхвърлиш като поредния „червeн боклук“, а да се замислиш за самата система. Дълбоко се надявам, че тя ще вземе думата и ще помогне на този процес на осмисляне.

**Доста често хора като Димитър Иванов (Гестапото) и различни представители на БСП твърдят, че има добри и лоши сътрудници на ДС. Как гледате на тази теза?**

Въпросът е не да се прави разделение между хората, едните са герои, другите – предатели, а да се постави под въпрос самият апарат като средство за контрол и вдъхване на страх.

Бях чела книгата на Димитър Иванов по време на снимките и ме беше фрапирало изречението, с което започва: „С годините разбрах великата цена на мъжкото мълчание.“ Бях показала цитата на майка ми точно в деня, когато се опитвахме да издирим служителя на ДС, който се беше занимавал с нея. Това изтъкване на мъжкия героизъм ни прозвуча много смешно спрямо нашата ситуация на жени, тръгнали да се ровят и да споделят.

![Кадър от филма „Червено, твърде червено“](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2018/04/4-e1523356315922.jpg)

Кадър от филма „Червено, твърде червено“

Майка ми често повтаряше, че като жена тя не е била политизирана, че може да говори за себе си, за личните си чувства, но не да взима думата по обществени въпроси. В крайна сметка се оказа, че тази способност на споделяне и на рефлексия върху себе си може да бъде много ценна в обществен план. Защото способността да се самоосъзнаеш е силен антидот срещу соченето на другите. Когато се вглеждаш в себе си, много бързо усещаш, че това, в което упрекваш другите, го носиш също в себе си, и спираш да разделяш хората на добри и лоши, на жертви и извършители.

**Съществува и друга теза, тя най-вече се изказва от десните хора в България: не може да се прави разлика между сътрудничилите на ДС. Как гледате и на тази теза?**

Това ми се струва най-големият проблем – начинът, по който обществото трябва да борави с обявените сътрудници от Комисията, без да има допълнителни уточнения или обществен разговор по въпроса. Зад всяко сътрудничество има различна история, богата колкото цял един живот. Дори и документите да са достъпни, много малко хора се заемат да ги разчитат, а повечето обявени сътрудници предпочитат да мълчат. Когато историята не е разказана, много лесно се теглят обобщаващи присъди, в името на които се засилват общественият яд и нуждата от отмъщение. Според мен за да има справедливост и катарзис, трябва историята на всяко досие да бъде разказана. Това е главната причината, поради която майка ми и аз решихме, че нашата история трябва да бъде разказана във филм, а не да остане само в семейния кръг.

**Може ли да има помирение в обществото? [Комисията за помирение в ЮАР](https://en.wikipedia.org/wiki/Truth%5Fand%5FReconciliation%5FCommission%5F%28South%5FAfrica%29) може ли да бъде модел?**

Мисля, че няма по-важна цел от помирението. Да поддържаш две вражески категории в обществото е идеална почва за насилие и диктатура. Радвам се, че споменавате Комисията за помирение в ЮАР, защото тя е в сърцевината на моя проект. Моделът в ЮАР показва, че за да има помирение в случай на тоталитарен режим, трябва първо да има разкриване на истината и абсолютно признание на жертвите. Но и че за отговорността, която трябва да носи извършителят, няма нужда от присъда и отплата. Ако му се дадат сериозни обществени рамки, самото изговаряне може да предизвика прошка и помирение.

От гледна точка на документалното кино този въпрос на разговор между две противоположни страни е доста интересен. Вместо да се интересуват от образи, с които лесно се идентифицират, някои автори поглеждат към противоположните на тях образи. Тогава става много интересно, защото не се знае какво ще се случи, и самият автор, самата среща стават част от изследването.

Има един френски филм – [Иранец](http://www.imdb.com/title/tt3510280/), в който режисьорът Мехран Тамадон, заклет атеист и защитник на демокрацията, убеждава няколко имами да прекарат три дни заедно в една вила и да се опитат да поживеят заедно пред камерата. Разминаването между тях е огромно, но самият опит за разговор и за общ живот разчупва предубежденията. В [Акт на убийство](http://www.imdb.com/title/tt2375605/) Джошуа Опенхаймер се среща с извършителите на масови престъпления през 60-те години на миналия век в Индонезия. Вместо да ги посочи като чудовища, с които не може да се говори, той отваря разговора с тях и използвайки средствата на киното, се опитва да ги накара да осъзнаят своите престъпления. Неслучайно и двата филма са забранени от въпросните диктатури. Опитът за диалог е най-мощното средство срещу логиката на делене.

Преди да започна да снимам с моето семейство, си мечтаех за подобен филм, в който да предизвикам разговор между хора, разделени от историята на България. Впоследствие се оказа, че самата аз и родителите ми имаме нужда от подобен разговор. Макар и филмът да представя трудностите на този разговор, крайната цел е да се стигне до взаимна прошка и помирение.

**И как в общество с толкова рани може да се стигне до прошка според Вас?**

Мисля, че подобен процес няма да тръгне от самата държава, а от алтернативни и спонтанни инициативи. В тях включвам изкуството, но не само.

Ще ви дам един пример, който за мен подейства много силно. По време на снимките започнах да участвам в една терапевтична група на тема „ДС, тоталитаризмът и аз“, водена от Диана Иванова. Малка група от хора с най-различен житейски опит, свързан с ДС. Събирахме се за няколко часа с единствената цел всеки да говори свободно, но винаги през призмата на личния си опит. Не общи мисли за комунизма, а възможно най-автентични чувства, свързани с лични истории. Когато някой започваше да говори, каквато и да беше неговата история, дори и тя да беше противоположна на моята, имах чувството че цели стени се срутват в мен и че това, което чувах, можех да го кажа аз. Емпатията, способността да проектираш себе си в другия е невероятно средство за промяна. Затова ме вълнува киното – можеш да преживееш цял вътрешен преврат само защото се идентифицираш с един образ, който изглежда на километри от теб.

**По какво си приличат и по какво се различават комунизмът и антикомунизмът според Вас (има едни чудесни кадри от четене пред Паметника на Съветската армия в „Червено, твърде червено“)?**

Комунизмът и антикомунизмът имат нещо много общо, когато отричат индивидуалността и гледат на хората като един куп – врагове, хора боклуци. Стихотворението срещу „червените боклуци“, което чуваме във филма, предлага да „ги гоним с предишната злоба, на която ни учиха те“. Яростта може да е част от процеса на прошка, но ако останем само на ниво ярост, се получава затворен кръг – искаш да отмъстиш и оставаш зависим от тази връзка жертва–извършител.

**Как се прощават обществени процеси? Прошката трябва ли да бъде поискана, или трябва да бъде дадена, за да се продължи напред?**

Според мен прошката се дава. Тя не е интелектуално решение, което може да се вземе насила. Тя се изживява отвътре, когато осъзнаеш другия като част от себе си.

**След дълги години във Франция се връщате в България за известно време. Как може да се документира страната? Какво виждате? Какво Ви дразни? Какво Ви харесва?**

За разлика от Франция, където понякога нещата изглеждат завършени и неподвижни като в музей, в България усещам, че всичко е възможно. Това, че има все още преход, недовършени процеси, недоразвити проекти, дава широк път за креативност и инициатива. Най-силната пречка обаче ми се струва инертността, която идва от липсата на увереност.

**Кои проблеми са останали бъг от онова време?**

Непотизмът, шуробаджанащината.

*Заглавна снимка: Божина Панайотова в кадър от филма „Червено, твърде червено“*