> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# Борбата за общото в България
- URL: https://www.toest.bg/borbata-za-obshtoto-v-bulgaria/
- Published: 2018-05-08T07:00:08.000Z
- Updated: 2018-07-03T11:41:22.000Z
- Author: Огнян Касабов
- Tags: общество, политика, анализ, България, Европа, мнение, #wp, #wp-post, #Import 2023-02-06 13:46

Най-стръмното неравенство в Европейския съюз, най-ниското заплащане на труда, недофинансирана здравна, образователна и пенсионна система, отлив на работна ръка. Че подобни тенденции са [системни за България и се задълбочават](https://baricada.org/2018/04/25/bg-neravenstvo/), показват [данните на Евростат](http://appsso.eurostat.ec.europa.eu/nui/show.do?dataset=ilc%5Fdi11&lang=en). За тях алармират не само леви и синдикални организации, но и [Европейската комисия](https://www.toest.bg/content/files/info/sites/info/files/2018-european-semester-country-report-bulgaria-bg.pdf).

Картината сякаш вещае богата почва за израстването на силни политически субекти с основна кауза социалната справедливост – такива, които сме свикнали да наричаме леви. Но с изключение на БСП и няколко малки формации, такива организации отсъстват от политическия живот у нас. Нещо повече, за мнозина те са или компрометирани, или без реална политическа тежест. Ярък е контрастът с дясното пространство, където се радваме на пълна палитра: от дясноцентристка партия на стабилността, през вечното оживление около поредния нов автентичен десен проект, та до няколкото националистически партии с все по-фашизоиден уклон, които от година вече са част от правителството.

Отсъствието на силна нова лява партия може да буди недоумение, но от друг ъгъл – да изглежда като само привиден проблем. Според някои (например неотдавнашния [Манифест за републиката](http://zarepublikata.net/) и партии като „Да, България“) **всяко разделение между ляво и дясно в България е осъдено да остане фалшиво** до установяването на консенсус за политика, основана на върховенството на правото. Тази съвкупност от ценности и работещи институции е необходимата, но засега все още липсваща обща основа, от която може да израсне смисленото и продуктивно политическо разделение.

Според други противопоставянето ляво–дясно вече не стои на дневен ред не само в България, а и в по-голямата част на света: **основната линия на политическо съперничество днес се е отместила по линията либерално–консервативно**. Тази линия е типична за нароилите се и у нас [нови консерватори, десни популисти и *alt-right* групи](http://www.marginalia.bg/aktsent/antonij-todorov-radikalna-ili-totalitarna-demokratsiya-kak-novite-konservatori-predefinirat-demokratsiyata/), но също така може да бъде припозната и сред по-класически десни либерали. В този смисъл тя може да бъде разбирана и като опит за свеждане на политиката до спор между позиции в един десен консенсус, който вече ни се препоръчва като подразбиращ се.

Това всъщност е новото проявление на една тенденция от 90-те години на XX век насам – а именно **постепенното „одесняване“ на политиката** в Европа и САЩ. За него е изписано много, но си струва да си припомним поне два момента. Първия: одесняването на традиционните социалдемократически партии. Втория: изместването на политиката в регистрите на експертното и технократичното, на постидеологията.

При все това всяка политическа мярка, била тя „експертна“ или не, може да бъде определена с разграничението ляво–дясно, дори и да не е била формулирана в неговите термини. Ето един възможен минимален критерий: ако дадената политика работи най-вече за защита на частната собственост, тя е по-скоро дясна; а ако преди всичко отстоява общите блага, тя е по-скоро лява. Тези две посоки на ефективност изразяват две принципно различни интерпретации на справедливостта.

Разказ, който твърде често чуваме, е, че в България – тъкмо заради наследството на социализма – след три десетилетия преход все още не сме постигнали същинско пазарно общество. И това обяснявало и защо имаме такава проблемна десница, и защо левицата ни е фалшива или несъществуваща. Ще се съглася, че българският капитализъм е особен, и то отчасти тъкмо поради наследството от предишния режим – макар и точно в обратната посока. Предишният режим се използва като плашило, за да може страната (заедно с други в Източна Европа) да бъде превърната в експериментално поле за една доста радикална форма на пазарно общество. Бегъл сравнителен поглед върху нивата на социална защита в различни капиталистически страни като Германия, Франция и Великобритания лесно ще ни убеди в това. Много от политиките, които се приемат за нормални там, тук често биха изглеждали като социалистически отклонения. С други думи: **да, българският капитализъм е особен, но не сбъркан. В определен смисъл той си е капитализъм в чист вид**.

Принос тук имат, разбира се, не само идеолозите и медийните фигури, а също така и голяма част от едрия бизнес и обслужващата го държава. Да си помислим колко пъти сме чували как държавните политики трябва да бъдат насочвани в подкрепа на бизнеса. И много от тях са: от плоския данък (въведен, да не забравяме, от Тройната коалиция), през дерегулацията на труда, та до недофинансирането на социалните системи с цел запазване на финансова стабилност.

Пробуждането вляво обаче тече: постепенно и сигурно. Свидетелства за това са не само движения като [Солидарна България](http://solidbul.eu/) и [Колектив за обществени интервенции](http://www.novilevi.org/), издания като [Барикада](https://baricada.org/) и [dВерсия](http://dversia.net/). В края на миналата година група от подобни организации и синдикати поде инициативата [Да спрем машината за неравенство](https://spravedliva.bg/), която се обяви за **въвеждане на минимален необлагаем минимум и диференциран ДДС за базови стоки и за книги**. Макар че беше изкарана на мускули, подписката събра подкрепата на над 30 000 граждани и лансира темата за данъците в публичния дебат. Една тема, която, макар и ключова за функционирането на едно общество, стои абстрактно за публиката, тъй като т.нар. експерти са си присвоили изключителни правомощия върху нея. Особено впечатляващо е, че в инициативата се включи както *мейнстрийм* синдикатът КТ „Подкрепа“, така и анархисткият Автономен работнически синдикат. Инициативата, която продължава и ще се разраства, показа, че когато каузата е да се защитят работещите граждани, различията могат и ще бъдат преодолявани.

Затова **всяко социално или икономическо сътресение създава възможността тези постепенно протичащи процеси на консолидация вляво да отприщят внезапен взрив**. Паралелно с това, периодично се наблюдава съживяване на различни леви крила в БСП. [Последният брой на сп. „Ново време“](http://www.novovreme.com/index.php?option=com%5Fcontent&view=article&id=5353&Itemid=66) е посветен на курса, който прогресивно мислещите следва да поемат в съвременните условия на радикален неолиберализъм и въздигащ се национализъм. Отвъд апаратните номера и пробизнес ориентираното ръководство, в БСП остават много автентично мислещи леви хора.

Одесняването на социалдемокрацията не е някакъв необратим процес. Свидетелства за това са правителството на Антонио Коща в Португалия и възходът на Джеръми Корбин в Англия. Нещо повече, изглежда, че днес тъкмо това е успешната тактика за европейската социалдемокрация, която при запазване на устремените си вдясно центристки тенденции напоследък отбеляза нови загуби във Франция и Германия.

От решаващо значение за една нова лява формация обаче ще остане организационният проблем. Тук отново идват на дневен ред **формите на синдикално действие: различните начини, по които работещите могат да се обединяват и да използват колективната си сила** като лост за въздействие. Че това далеч не е остаряла форма на борба, свидетелстват протичащите в момента работнически протести във Франция и САЩ (за които българските медии ни казват твърде малко).

Ако изключим стихийните февруарски протести през 2013 г., които свалиха първия кабинет на Борисов, но които така и не сме осмислили все още, много от значимите надигания в България в последно време са на гражданското общество – на хора, които виждат себе си като борещи се за морални ценности, а не за трудови или други социални права. **Казусът „Пирин“**, най-новият и все още продължаващ подобен протест, може да покаже как двете каузи не са взаимноизключващи се.

Добре знаем, че министрите, застанали най-твърдо зад скандалните промени на Плана за управление на Националния парк, са от националистите – вицепремиерът Валери Симеонов и министърът на околната среда Нено Димов, бивш директор на Института за дясна политика. От своя страна, най-големите организации на българския капитал излязоха с официална декларация против протестите, [обявявайки ги за „зелен рекет“](https://bgrabotodateli.org/?p=3945), насочен срещу развитието на бизнеса в страната.

Както [вече писаха Лиляна Деянова](http://www.marginalia.bg/aktsent/lilyana-deyanova-novite-ksenofobski-dvizheniya-ne-sa-arhaika-a-logichesko-sledstvie-ot-duha-na-savremennata-epoha-v-koyato-neoliberalnata-promyana-podkopava-samiya-evropejski-proekt/) и [Ангел Игов](http://www.kultura.bg/bg/article/view/26969), налице е нова симбиоза между икономическия неолиберализъм, използващ държавата като средство за присвояване, и новия национализъм**. Безогледното развитие, несъобразено с каквато и да била устойчивост, с еднаква степен експлоатира всички общи блага: и природните ресурси, и човешкия труд.** *Поминъкът*, който в случая предлагат на местните хора, се изразява в прословутите феодални зависимости срещу мизерни заплати и несигурна сезонна работа. С други думи, между българския феодализъм и българския капитализъм има пряка връзка. Затова и протестите за опазване на природата – и планини, и Черноморие – са протести за общото благо и срещу безправното му заграбване от частни ръце.

За жалост, вместо да отчетат това, партия „Зелените“ и част от екоактивистите наскоро [взеха поредния си десен завой](https://www.dnevnik.bg/politika/2018/04/16/3163660%5Fzelenite%5Fkum%5Fkostov%5Fne%5Fsme%5Fza%5Frazvaliane%5Fna%5Fkoncesii%5Fa/). Но **тъкмо страхът от лявото и последователните десни политики в България доведоха до масовото обедняване, огромното неравенство и радикализирането на част от средната класа** – да, това са хората, които гласуват за националистите. *Новите десни*, не само в България, са консервативни – били те от дяснопопулистки тип като НФСБ и ВМРО, или елитарно-аристократични като разните софийски консервативни клубове и издания. Това е модерното днес дясно – за него говорят и успехите на „Алтернатива за Германия“, и новото австрийско правителство с коалиция по български модел. Но целият този консерватизъм е все по-традиционалистки, все по-[нативистки](https://rbe.chitanka.info/?q=%D0%9D%D0%90%D0%A2%D0%98%D0%92%D0%98%D0%97%D0%AA%D0%9C) и все по-радикален.

Затова би било хубаво, ако либерали и леви днес могат да работят заедно против тази тенденция. Все пак и двете политически нагласи, колкото и различни да са по същество, споделят достатъчно фундаментални политически ценности – преди всичко **универсалното равноправие, уважението към другите и грижата за общото**. Всички тези ценности биват подложени на повсеместна атака днес. Икономическият либерализъм често влиза в сблъсък със социалната справедливост и от това се възползва крайното дясно. Но и този възход не е необратим.

*Заглавна снимка: Marit & Toomas Hinnosaar във [Flickr](https://www.flickr.com/photos/hinnosaar/6740190241)*