> ## Content Index > Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt > Use this file to discover other available public pages before exploring further. # По буквите: Барух, Геймън, Рилке - URL: https://www.toest.bg/barouh-gaiman-rilke/ - Published: 2020-07-11T05:31:20.000Z - Updated: 2024-10-30T07:09:47.000Z - Author: Марин Бодаков - Tags: култура, По буквите, изложби, книги, обзор, фото, #wp, #wp-post, #Import 2023-02-06 13:46 *От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.* --- ### *Palermo. Box. Me.* от Фелия Барух *текст Веселин Трандов, превод на английски Катерина Попова, превод на италиански Александрина Дженева, графичен дизайн и оформление Кирил Златков и Мая Стайкова, София: „ФотоФабрика“, 2020* *El Sistema* е образователният модел на Венецуела, благодарение на който деца в неравностойно положение имат шанса да свирят класическа музика – и така напускат гетото на унижения си живот. Диригентът Густаво Дудамел, днес музикален директор на Филхармонията на Лос Анджелис, е бил едно от тези бедни, гладни, винаги на ръба на престъпността деца. Едно от хилядите, чиито житейски звуци – благодарение на музицирането – просто са се сработили. … Чувах музика, докато прелиствах, с нарастващо потресение, фотографската книга на [Фелия Барух](http://pheliabarouh.com/index.html). Виждах музиката. Жестока музика. Музиката на юмруците. ![© Фелия Барух](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/07/PalermoBoxMe-79.jpg "Palermo. Box. Me.") © Фелия Барух ![© Фелия Барух](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/07/PalermoBoxMe-8.jpg "Palermo. Box. Me.") © Фелия Барух ![© Фелия Барух](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/07/PalermoBoxMe-77.jpg "Palermo. Box. Me.") © Фелия Барух Познавам Фели от дете. Не бях попадал обаче на интервюто, в което казва, че когато порасне, иска да стане боксьорка. „Защото ще знам да ставам, след като съм паднала.“ В Палермо Фелия снима боксьори на различна възраст. Снима насилието, което се обръща срещу насилието. Снима повратната точка. Без, разбира се, самоцелно да я търси. Снима превръщането на ударите в култура на общуването. В път към прегръдката. Най-жестокият път. Сигурният път. Това са фотографии, които дължим на раздялата на Фелия с човек, когото тя обича. Раздяла, благодарение на която тя започва да се боксира със самата себе си. Гледам заснетите ръце. Това са ръце на ръба на плача. Ръце в гнева. Гледам как Фели губи окончателно битката със себе си и завинаги печели битката. Коя е Фели? Тази, която превръща ударите в изкуство. И в почти невидима сълза. Фелия е сама в непознат град. На непознат остров. Всичко в нея е свършило. И тя го вижда в лицата, в гробищата. Всичко предстои. И тя го вижда в боксовата зала, където някой спасява децата от престъпленията, които неизбежно ще се случат – ако не в публичния им живот, то поне в ничията земя между съзнанието и подсъзнанието им. ![© Фелия Барух](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/07/PalermoBoxMe-14.jpg "Palermo. Box. Me.") © Фелия Барух ![© Фелия Барух](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/07/PalermoBoxMe-31.jpg "Palermo. Box. Me.") © Фелия Барух ![© Фелия Барух](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/07/Palermo-Box-Me-by-Phelia-Barouh-2.jpg "Palermo. Box. Me. by Phelia Barouh") © Фелия Барух ![© Фелия Барух](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/07/PalermoBoxMe-107.jpg "Palermo. Box. Me.") © Фелия Барух Към фотографиите на Фелия има малословен текст на Веселин Трандов. Нулевата степен на стила – точно там, където психологическото клише добива смразяващо величие. Трандов добавя още мълчание към снимките на Фелия, още тягост и нищета, още самота и никому ненужен простор, още проницателна нежност, скрита зад грубиянщината на живота. И гръмва фотографската музика, в която Фелия Барух прегръща себе си, за да може да прегърне и другите. Защото знае: всеки от нас е в неравностойно положение – но при някои то изобщо не е метафора. И те са по-важните. --- *Разгледайте изложбата* [*Palermo. Box. Me.*](https://www.fotofabrika.org/bg/program/palermo-box-me) *до 6 август в „КО-ОП“ в София, бул. „Янко Сакъзов“ №17 (до Кукления театър), откъдето може да си купите фотокнигата. Не пропускайте и съпътстващото събитие* [*„Бокс в парка“*](https://www.fotofabrika.org/bg/program/boks-v-parka)*, което ще се проведе на 12 и 13 юли в столичния парк „Заимов“.* --- ### [„Изкуството има значение“ от Нийл Геймън](https://ciela.com/izkustvoto-ima-znachenie.html) *илюстрации Крис Ридъл, превод от английски Светлана Комогорова – Комата, адаптация на текста Дамян Дамянов, София: изд. „Сиела“, 2020* [![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/07/-D0-98-D0-B7-D0-BA-D1-83-D1-81-D1-82-D0-B2-D0-BE-D1-82-D0-BE--D0-B8-D0-BC-D0-B0--D0-B7-D0-BD-D0-B0-D1-87-D0-B5-D0-BD-D0-B8-D0-B5.jpg)](https://ciela.com/izkustvoto-ima-znachenie.html) Геймън тук? Аз също съм изненадан. „Тоест“, предполага се, е мястото на „За образованието. Ареопагитика“ от Джон Милтън (превод на доц. Мартин Осиковски за „Лист“). Или на „Пътувания из Украйна и Русия“ от Йозеф Рот (превод на проф. Ана Димова за „Аквариус“). Нали неотдавна сензационно обединихме с поетесата Силвия Чолева тези две книги в рубриката си [„От небето до земята“](https://www.bnt.bg/bg/a/276474-ot-nebeto-do-zemyata) в обществената телевизия… Но Геймън? Как така Геймън? Геймън вместо тези двамата… Общото между Милтън и Рот е защитата на фундаменталното образование и смятаното за безполезно от властта знание. Милтън спори именно по този въпрос с Ян Амос Коменски. За разлика от знаменития поляк, англичанинът се интересува от това как да възстановим „разрушените останки от нашите първородители“ в изкуството. Столетия по-късно Рот продължава темата, описвайки в репортажите си раждането на една диктатура. Той пише: „В училището се покровителства практичното, което несъмнено е добро за следващия ден, но не и за по-следващия.“ На по-следващия ден, ще продължа аз, се появява цензурата. А на още по-следващия ден – добре дошли и в нашата 2020 година – се ражда автоцензурата. Училището не бива да произвежда занаятчии, евтина и удобна ръка… Университетът, още повече, не бива да се поддава на натиска на т.нар. бизнес. А ако в момент, в който започва да се коментира преминаването от четиригодишни към тригодишни бакалавърски програми, не се беше появила и [рецензията](https://www.toest.bg/obrazovanie-za-horata/) на Светла Енчева на книгата „Как образованието сполучва“ на Харалд Леш и Урсула Форстнер, надали щях да привлека на въоръжение Геймън. И така, не Нийл Геймън срещу Джон Милтън и Йозеф Рот. А тримата заедно – защото изкуството има значение. Няма генерал и редник, ако споделяме една и съща кауза. Без да съм чел каквото и да било друго от автора на бестселъри в сферата на белетристиката, графичните романи, филмови и телевизионни сценарии и адаптации, открих, че приподписвам напълно ред негови твърдения – и това изобщо не е компромис. В културната война, в която се налага да участваме, снобизмът е най-безполезното оръжие. По-безполезно дори от нашето изкуство, както твърдят за нашите стихотворения, рисунки и музики враговете ни. Та, какво казва Геймън (цитирам напосоки): > Вярвам, че да се убие една идея, е трудно, защото идеите са невидими и заразни и бързо отлитат. > Вярвам, че имам правото да мисля и казвам погрешни неща. Вярвам, че би трябвало да поправите това, като спорите с мен или ме пренебрегвате. И че би трябвало по същия начин да поправям неправилните според мен неща, които мислите. > Докато четете, вие откривате нещо, което ще бъде жизненоважно, за да си проправяте път в света. И то е следното: СВЕТЪТ НЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ТАКЪВ. Нещата могат да бъдат различни. > Книгите са начинът, по който мъртвите общуват с нас. Начинът, по който получаваме уроци от онези, които вече не са с нас. Начинът, по който човечеството е надграждало, напредвало, постепенно е увеличило знанията си и ги е съхранявало, вместо да ги открива отново и отново. Сигурно всичко това ви се струва банално. А може би, ако ви се е налагало да подслушвате часовете на децата си в онлайн обучението през последните месеци, тези твърдения вече не звучат банално. Но звучат ли в клас? Бързо ще разберете защо някога Геймън е избягал от училище. Това, което може да направите на първо време, е да мушнете небрежно в раницата на детето си точно тази книга на Нийл Геймън, когато то потегля за ваканция на Чатъма или Крапец. Трудовете на Милтън и Рот вашият наследник ще открие сам. #### Приписка към читателя писател Поне две свръхценни наблюдения от Геймън, които служат като лекарство за творци параноици и депресари. Приятно е да знаеш, че с Геймън си на един и същи хал. > Проблемите на неуспеха са тежки. Проблемите на успеха могат да бъдат още по-тежки, защото никой не те предупреждава за тях. Първият проблем на всеки вид успех, дори и ограничен, е непоклатимото убеждение, че нещо ви се разминава и че сега всеки миг ще ви разкрият. Това е синдромът на самозванеца… > Започнах да се замислям кой е най-добрият съвет, който са ми давали през годините. Той дойде от Стивън Кинг преди двайсетина години, в разгара на успеха на „Пясъчният човек“. Пишех комикс, който хората обожаваха и приемаха сериозно. Кинг харесваше „Пясъчният човек“ и моя роман в съавторство с Тери Пратчет, „Добри поличби“, виждаше лудостта, дългите опашки за автографи и всичко останало и съветът му беше следният: „Това наистина е страхотно. Трябва да му се радваш!“ А аз не се радвах. Трябва да се радваме и на грешките си. Но мога ли да се радвам на това, че съм пренебрегвал Геймън, след като и за двама ни изкуството и библиотеките имат значение – не само заради удоволствието, но и заради съпротивата срещу тоталитаризма, цензурата и собствената ни инерция. ### [„Ставите на светлината. Избрано“ от Райнер Мария Рилке](https://bookshop.nbu.bg/bg/books/view/stavite-na-svetlinata-izbrano) *съставителство, предговор и превод от немски език Петя Хайнрих, София, Издателство на НБУ, 2020* > Бавно гасне замъкът. Всички са натежали – дали от умора, любов или пиянство. След толкова пусти, дълги нощи военен поход – легла. Широки дъбови легла. Молитвите тук по-иначе звучат, отколкото в нащърбените окопи, които, щом заспиш, се преобразяват в гроб. > > „Господи, нека бъде Твоята воля!“ > > По-кратки са молитвите в легло. > > Но по-искрени. [![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/07/-D0-A1-D1-82-D0-B0-D0-B2-D0-B8-D1-82-D0-B5--D0-BD-D0-B0--D1-81-D0-B2-D0-B5-D1-82-D0-BB-D0-B8-D0-BD-D0-B0-D1-82-D0-B0--D0-B8-D0-B7-D0-B1-D1-80-D0-B0-D0-BD-D0-BE.jpg)](https://bookshop.nbu.bg/bg/books/view/stavite-na-svetlinata-izbrano) Преди много години надзърнах в библиотеката на Никола Вапцаров и с изненада открих екземпляр от „Песен за любовта и смъртта на корнета Кристоф Рилке“. Признавам, не помня в чий превод – дали на Гео Милев от 1919 г., или на Антон Чипев от 1932 г. По онова време Вапцаров беше третиран в най-добрия случай като пролетарски поет. Социалистически реалист. Какво търси изданието на модерниста Рилке между неговите книги на ул. „Хан Аспарух“ в София? (Спомням си, че същото изумление изпитах, когато пак случайно в архивите на БАН попаднах на бизнес кореспонденция между П. Р. Славейков и… Димитър Благоев – изумление от собствената ми глупост и тесногръдие, разбира се. Никоя книга не е остров, а полуостров. Само истински големите книги ни изглеждат острови. Но не са.) Петя Хайнрих ни предлага най-вероятно третия у нас превод на „Песен за любовта и смъртта на корнета Кристоф Рилке“. В своя предговор тя припомня, че книгата е написана за една нощ през есента на 1899 г. „Песен“ е публикувана през 1912 г. и въпреки че с годините Рилке се отвръща от своя младежки текст, до 1920 г. от книгата са продадени 200 000 екземпляра. През двете световни войни, както пише Хайнрих, „тънката книжка се превръща в едно от най-ценните неща, които войниците носят в пазвата си на фронта“. Триумф на модернизма – и бестселър. В немскоезичния свят е възможно. Книгата е посветена на далечен родственик, загинал в една от многобройните Австро-турски войни, някъде през 1660 г. „Явно образът на младия войник е разпалил въображението му, може би го е накарал да си спомни собствените неволи и копнежи във военното училище, скритите страхове дали е достатъчно смел, достоен, благороден в битка; припомнил му е чувството на гордост да служиш на знамето, но и трагиката на възможната млада смърт.“ Хайнрих е напълно права. Дали обаче аз ще бъда прав, когато изтъкна едно сродство между Рилке и Вапцаров? Роденият в Прага австро-унгарски, или по-добре австрийски поет по настояване на баща си преживява пет години във военно училище, които го съсипват и физически, и психически. Дали същото не се случва и с Никола Вапцаров, който под натиска на баща си отива да учи в Морското машинно училище във Варна (1926–1932)? И двамата дисбалансирани бащи искат да откъснат своите деликатни синове от техните майки. Но майката на Вапцаров не е искала да го превърне в момиче. Българският поет в търсене на път, различен от този на баща си, комитата Йонко, в опити да му се хареса и да се разграничи от него, се забива направо в Гарнизонното стрелбище. В изданието на НБУ, разбира се, има още велики произведения на Райнер Мария Рилке: „Дуински елегии“, „Сонети към Орфей“ и още. Няма защо да обяснявам подробно защо тези цикли на Рилке са едни от най-значимите не само в историята на литературата, но и в историята, ако щете, на хуманизма. Единствено мога да ви пожелая да имате повече време за вглъбяване в техните лирически бездни. А в бездната на Рилке ще открием не само ангели и кукли, и образци за възвишеност – ще се натъкнем на тракащи машини, премазващи чукове, парни котли… В сонетите за Орфей, както убедително пише Хайнрих, „модерните за времето си технологии са противопоставени на битието и скъсват връзката на човека с природата и боговете“. Същото е и у Вапцаров, нали? Колкото и десетилетия наред по идеологически причини да твърдяхме точно обратното. Да си спомним „Завод“: > Във залите плющят каиши, > трансмисии скриптят > от всеки кът. > И става толкоз душно, > че да дишаш > не би могъл спокойно, > с пълна гръд. Не, не ми противопоставяйте стихове от „Романтика“, по-сложно е. Затова още по-могъщо – след Рилке – за мен прозвучава „Огняроинтелигентска“: > Сънно тракат > релсите във мрака. > От умора > ставите болят. Ставите на светлината, казвам аз.