> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# „Аз съм българка“… и резултатът от това
- URL: https://www.toest.bg/az-sum-bulgarka/
- Published: 2020-03-07T01:01:49.000Z
- Updated: 2025-12-16T13:33:35.000Z
- Author: Надежда Радулова
- Tags: култура, общество, България, книги, #wp, #wp-post, #Import 2023-02-06 13:46

„Живеело в Кишинев, в едно българско семейство, момиченцето Анастасия, което често боледувало.“

„Живяло някога момиченце, което още на 5 години останало без баща. Ето как се случило това.“

„Немного отдавна имало едно момиче в България, на което викали Принцесата. Иначе се наричало Людмила.“

„Родило се в Сливен момиченце Маринка, което не познавало баща си – той починал от огнестрелни рани преди неговото раждане.“

„Живяло някога едно момиченце Пелагия, което обичало да си играе с парцалчета.“

„Тя се казвала отначало Руска и много обичала театъра.“

„Живяло някога в Казанлък момиче с необикновено дълги и дебели плитки.“

„Някога в Сливен се родило момиченце, което пропяло, преди да проговори.“

Така започват някои от 40-те истории за български жени**\***, които Петя Александрова разказва, за „да служат за пример и вдъхновение на днешните момичета“ (стр. 5). Един на пръв поглед възрожденски в намеренията си проект на авторката и на издателство „Сиела“, които с ентусиазма си успяват да запалят за общото дело 40 от най-добрите съвременни художнички. Те, от своя страна, поканени, организирани и ръководени от Капка Кънева, безвъзмездно рисуват за книгата портрети към всяка една от историите.

И тъй като в България липсват литература за деца и образователни материали, които увлекателно да представят историята на жените, книгата предизвиква голям интерес сред четящата аудитория, както и завидна медийна рецепция. Скоро след публикуването ѝ, от 6 до 22 февруари т.г., в софийската галерия „Ракурси“ е организирана и изложба с портретите, включени в изданието: „История в портрети – 40 жени, променили България“. За да приключа със сухата фактология, ще добавя, че изданието е аналогично на световния бестселър [„Истории за лека нощ за момичета бунтарки“](https://hermesbooks.com/istorii-za-momicheta-buntarki.html).

Всичко дотук звучи многообещаващо, но – въпреки изисканото графично оформление (дело на Капка Кънева, описана в издателското каре като авторка на графичната концепция, дизайна и биографичните бележки за художничките), въпреки немалкото интересни и красиви портрети – изданието е провал…

#### От онези провали, които не просто унищожават една добра идея и може би дори множество добри намерения, но и крият опасности.

Все пак не трябва да забравяме, че целевата аудитория на „Аз съм българка“ са млади читател(к)и с все още неукрепнал вкус и нестабилни знания в сферите, които книгата засяга.

Но да тръгнем от **ПОДБОРА**. Разбира се, той е субективен и в това няма нищо осъдително. Колкото и да ми липсват имената на Дора Габе, Блага Димитрова и Вера Мутафчиева, на Мими Балканска, Паша Христова и Гена Димитрова, на Надежда Винарова, на Лика Янко, Васка Емануилова и Славка Денева, селекцията е част от авторската концепция и почива на някаква мотивация.

Питам се обаче каква би била мотивацията на детската писателка Петя Александрова да търси „вдъхновяващи жени“ и лежерно да пропусне Дора Габе за сметка на Людмила Живкова – противоречива фигура от социалистическия период, известна с мегаломанските си културни проекти, захранвани от естетико-философски миш-маш. Петя Александрова очевидно не смята така, защото еднозначно възхвалява „тъмнокосата жена, която копнеела за повече красота, разбирателство и обич между хората“ и „поощрявала хората на изкуствата да пътуват…“ (стр. 105).

![„Аз съм българка“: Людмила Живкова](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/03/-D0-90-D0-B7--D1-81-D1-8A-D0-BC--D0-B1-D1-8A-D0-BB-D0-B3-D0-B0-D1-80-D0-BA-D0-B0--D0-9B-D1-8E-D0-B4-D0-BC-D0-B8-D0-BB-D0-B0--D0-96-D0-B8-D0-B2-D0-BA-D0-BE-D0-B2-D0-B0-1.jpg "„Аз съм българка“: Людмила Живкова")

![„Аз съм българка“: Людмила Живкова 1](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/03/-D0-90-D0-B7--D1-81-D1-8A-D0-BC--D0-B1-D1-8A-D0-BB-D0-B3-D0-B0-D1-80-D0-BA-D0-B0--D0-9B-D1-8E-D0-B4-D0-BC-D0-B8-D0-BB-D0-B0--D0-96-D0-B8-D0-B2-D0-BA-D0-BE-D0-B2-D0-B0.jpg "„Аз съм българка“: Людмила Живкова 1")

![„Аз съм българка“: Ванга](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/03/-D0-90-D0-B7--D1-81-D1-8A-D0-BC--D0-B1-D1-8A-D0-BB-D0-B3-D0-B0-D1-80-D0-BA-D0-B0--D0-92-D0-B0-D0-BD-D0-B3-D0-B0.jpg "„Аз съм българка“: Ванга")

Освен Людмила Живкова книгата възвеличава и други спорни исторически фигури, като Евдокия Филова, или пък жени като петричката врачка Ванга, по-скоро природен феномен, а не личност, която може да служи за подражание. Проблемът с подбора на героините в книгата обаче би бил пренебрежим, ако историите бяха разказани добре, увлекателно, достоверно. И тук стигаме до **ТЕКСТОВЕТЕ**. Всички до един са стилистично нехомогенни, композиционно нестабилни, уязвими както в едрите твърдения, така и в често слисващия размах на фикционалното – дребни битови подробности, които задавят разказа и го вкарват в тунели без изход. Най-сериозният недостатък за мен обаче е

#### непрестанното възпроизвеждане на патриархални клишета, от които авторката уж се опитва да се оттласне.

В голямата си част това са разкази не за жени, а за бащи и съпрузи, братя и синове, приятели и съмишленици – все мъже, благодарение на които според Петя Александрова героините са успели да постигнат нещо – да оцелеят, да се изявят, да оставят следа. Или както преводачката Мария Змийчарова съвсем намясто отбелязва в [отзива си](https://www.goodreads.com/review/show/3069617230) в *Goodreads*, жените в книгата са описани като „проводници, притурки или продукти на мъжете около тях“. Особено драстични примери в тази посока са историите за Леда Милева, Яна Язова, Мара Белчева и най-вече Калина Малина – за последната става дума едва в последния параграф от уж посветения ѝ текст, който всъщност ни разказва подробно за баща ѝ Иван Радев.

Наред с този несломим патриархален нагон мъжките образи да изместват женските дори когато последните са в уж главна роля, какъвто е случаят тук, смущаващи са и конкретни твърдения. Например в портрета на Анка Ламбрева (пътешественичка) Петя Александрова пише: „Някога българските жени почти не излизали от къщи и много рядко пътували вън от родното си село или градче“ (стр. 14).

Тук се изкушавам да цитирам неформален *Facebook* коментар на доц. Елка Димитрова, чиято сфера на научни интереси засяга и историята на интелектуалците в България: „Това за българските жени от времето на Анка Ламбрева, дето си седели само вкъщи и не излизали от родния град, е голям майтап. През първите десетилетия на ХХ в. българките си пътуват из Европа, че и учат там, и флиртове въртят… Някакъв патриархален фундаментализъм се измисля и оборва, кой знае защо…“

![„Аз съм българка“: Леда Милева](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/03/-D0-90-D0-B7--D1-81-D1-8A-D0-BC--D0-B1-D1-8A-D0-BB-D0-B3-D0-B0-D1-80-D0-BA-D0-B0--D0-9B-D0-B5-D0-B4-D0-B0--D0-9C-D0-B8-D0-BB-D0-B5-D0-B2-D0-B0.jpg "„Аз съм българка“: Леда Милева")

![„Аз съм българка“: Яна Язова](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/03/-D0-90-D0-B7--D1-81-D1-8A-D0-BC--D0-B1-D1-8A-D0-BB-D0-B3-D0-B0-D1-80-D0-BA-D0-B0--D0-AF-D0-BD-D0-B0--D0-AF-D0-B7-D0-BE-D0-B2-D0-B0.jpg "„Аз съм българка“: Яна Язова")

![„Аз съм българка“: Анка Ламбрева](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/03/-D0-90-D0-B7--D1-81-D1-8A-D0-BC--D0-B1-D1-8A-D0-BB-D0-B3-D0-B0-D1-80-D0-BA-D0-B0--D0-90-D0-BD-D0-BA-D0-B0--D0-9B-D0-B0-D0-BC-D0-B1-D1-80-D0-B5-D0-B2-D0-B0.jpg "„Аз съм българка“: Анка Ламбрева")

Изглежда, в интерпретацията на своите избраници Петя Александрова преувеличава, а в някои случаи направо конструира „врага“ на патриархалното, докато същевременно с това в собственото си писане възпроизвежда стереотипни модели. По всичко личи, че работейки сама, авторката не е намерила за нужно да се консултира със специалистки в полето на история на жените – като проф. Красимира Даскалова, проф. Милена Кирова, проф. Миглена Николчина, доц. Надежда Александрова. В противен случай историите за Димитрана Иванова, Йорданка Филаретова, Екатерина Каравелова, Мара Белчева, Елисавета Багряна, Яна Язова, а и всички останали, щяха да звучат по съвсем различен начин. И да,

#### децата също заслужават информацията да бъде научно проверена, а не просто достъпна и атрактивно поднесена.

Освен научната консултация, която би дала фактологична плътност на историите и би предложила по-интересни ракурси към биографичния „прочит“ на включените жени, другото липсващо звено в проекта е **СТИЛИСТИЧНАТА РЕДАКЦИЯ**. В книгата фигурират имената на Христо Блажев (отговорен редактор) и Ганка Филиповска (редактор), но ми се струва, че нито един от двамата не си е дал труда да се задълбочи в предложения от Петя Александрова материал.

От началото до края текстовете се разпадат като зле замесен хляб, в който приказният (но понякога твърде инфантилизиращ разказа) тон на преизказните глаголни форми рязко набива спирачки в сегашното историческо време. Уж дребни противоречия в повествованието постоянно нащърбват читателското внимание: „На 17 години се явила за първи път на конкурс за солистка и се провалила, но вече я забелязали колко е талантлива“ (Леа Иванова, стр. 90). Истински житейски трагедии се описват с неадекватно сух, почти счетоводен тон: „В двете войни *общо* загинали десетима от нейните братя“ (Христина Хранова, стр. 154, курсивът мой).

По-сложни понятия или реалии са изведени и дефинирани в речник, но тук също наблюдаваме неконсистентност: излишно са обяснени думи като „оптимизъм“ и „модистка“, а далеч по-сложни и стилистично маркирани, като „хекимин“ и „козиняви върви“, са разхвърляни като едри препъникамъни из текста. Историите са обилно поръсени с възклицателни знаци, фразата често е усукана в ненужни емфази, като че ли това би помогнало на героините в книгата да станат още по-вдъхновяващи, отколкото са в действителност.

Проблематични са и директните обръщения на авторката към потенциалните ѝ читателки, често издържани в инфантилно-дидактичен ключ. Например Елисавета Карамихайлова е описана като „общителна, отзивчива и весела. А това винаги и навсякъде се харесва, запомнете го!“, подава глава от страниците Петя Александрова и нейната малка читателка – ако пази боже, е по-затворена и меланхолична – незабавно трябва да се промени в очевидно единствената правилна посока. Защо? За да бъде харесвана „винаги и навсякъде“.

#### Но най-сериозният стилистичен проблем са твърде честите и откровени прояви на лош вкус, граничещ с кич.

Емблемата на българската женска поезия Елисавета Багряна, личност с изключителна и ярка съдба, която според свое [интервю](http://www.novjivot.info/2016/04/13/%D0%BF%D0%B5%D1%82%D1%8F-%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D1%87%D1%83%D0%B2%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%D0%BC-%D1%81%D0%B5-%D1%83%D1%8E%D1%82%D0%BD%D0%BE-%D0%B2/) Петя Александрова е имала щастието лично да познава, е представена чрез нелепо и направо смехотворно буквализиране на собствената ѝ поезия:

„Все още мечтаела да посети далечни страни – с влак, със самолет, с *ладия*… \[…\] Представяла си как *като амазонка препуска с коня си в нощта* с развени коси и безстрашно сърце. Как лети като могъща птица, как се спуска в планинските боази като ураганен вятър*… Представяла си, че е самодива – волно и непокорно същество, което живее край бързотечните реки*. *Понякога си мислела, че е правнучка на номади* – неспокойни хора, които непрекъснато пътуват и никъде не се спират задълго. \[…\] Лиза се чувствала като в клетка. *Като вино, което е затворено в бъчва, а му се иска да изкипи навън*…“ (Елисавета Багряна, стр. 65, курсивът мой).

Дълго време се чудих откъде извира желанието на авторката, предвид незаобиколимото условие, че *пише за деца*, така крещящо да „гримира“ разказите за своите героини. Но още по-необяснима ми се стори

#### „жълтата“ страст да „окървавява“ сцената на езика, като на места безцеремонно оставя пред очите ни платформата с труповете\*\*.

Ето го Яков Кларк, американски мисионер и баща на Елисавета Кларк, според Петя Александрова един от първите, посетили Батак след трагедията през 1876 г.: „Бил така потресен от гледката, че *прибрал в куфара си няколко отрязани детски главички,* за да убеди западните дипломати каква е истината за случилото се“ (Елисавета Кларк, стр. 70, курсивът мой).

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/03/-D0-90-D0-B7--D1-81-D1-8A-D0-BC--D0-B1-D1-8A-D0-BB-D0-B3-D0-B0-D1-80-D0-BA-D0-B0--E2-80-93--D0-95-D0-BB-D0-B8-D1-81-D0-B0-D0-B2-D0-B5-D1-82-D0-B0--D0-9A-D0-BB-D0-B0-D1-80-D0-BA.jpg)

В подобна хорър стилистика е разказно как „Христо Белчев *издъхнал в кървава локва сред парка*“ (Мара Белчева, стр. 106, курсивът мой); как „крадци и убийци влезли един ден в дома ѝ \[на Яна Язова\] и *след като я удушили*, отмъкнали всичко ценно, включително ръкописите ѝ“ (Яна Язова, стр. 165, курсивът мой); как четниците „всички били отчаяни и обезверени. *Убили един кон и го изяли до кокалче*“ (Мария Сутич, стр. 121, курсивът мой).

По всякакъв начин се опитвах да си обясня подобно „фотоувеличение“ на насилието в книга, която трябва да вдъхновява деца, но се оказа, че отговорът е на един клик разстояние. След кратко браузване в интернет установих, че значителна част от текстовете са базирани на публикации на Петя Александрова в „историческата“ ѝ рубрика в небезизвестния сайт „Блиц“.

Там разказите за Анка Ламбрева („Българка обикаля два пъти света, живее сред човекоядци в Нова Зеландия“), царица Елеонора („Царица Елеонора се съгласява на брак, но само ако е фиктивен“), Евдокия Филова („Съпругата на Богдан Филов иска да бъде разстреляна заедно с него“) или за „първите циркаджийки, възмутили зрителите с голи кълки“, се редуват с пикантните истории на известни български мъже интелектуалци, които авторката е сервирала в „сигналножълто“ със заглавия от типа: „Порочни жени и убийци събуждали вдъхновението на Йовков“, „Вазов пийнал ракия, хапнал зелен боб и… издъхнал“, „В любовните си истории Раковски не придирял ни на възраст, ни на вяра“, а „Туризмът на Алеко включва\[л\] неизменно богати трапези на теферич“…

#### Преработването на публикации от жълтата преса и интегрирането им в издание, предназначено за деца, намирам за естетически и етически неприемлив акт.

Отговорна за него обаче е не само авторката, но и издателството с целия екип, който стои зад книгата. И още няколко думи за **ОТГОВОРНОСТТА**. Освен Петя Александрова и нейните редактори и издатели, важна роля за съществуването на това издание имат 40-те художнички начело с Капка Кънева. Това са талантливи жени от различни поколения, някои от тях създали емблематични илюстрации, с които децата (а и порасналите деца) свързват определени книги и автори.

И защо, скъпи художнички, илюстрирахте тези зле написани текстове? Много от вас имат деца – бихте ли искали вашите момичета, а и момчета да прочетат за отсечените детски главички в куфар, за изядения до кокалче кон; да научат половинчата, изкривена или просто безсмислено напудрена истина за наистина важни в нашата история и култура жени, за близкото ни и за по-далечното ни минало… и изобщо – да четат нередактиран текст във времена, в които да превърнеш детето си в читател се равнява на подвиг?

#### Какво ви накара да рисувате, без да четете? Или без да обърнете внимание колко гол всъщност е царят?

Най-вероятно въпросът ми ще остане без отговор. Надеждата ми е, че родителите, които, подведени от доброто оформление на Капка Кънева и хубавите илюстрации, вече са си купили книгата, ще открият умен начин да я четат с децата… Което всъщност означава да не я четат! Една възможност би била да разглеждат заедно портретите и сами да напишат текстове по тях или поне да потърсят информация за представените жени.

А за онези, които все още не са си купили „Аз съм българка“, един съвет: ако искате вашите дъщери тийнейджърки да бъдат – както самата Петя Александрова казва в уводните думи – „различни, любознателни, страстни, дръзки“, прочетете заедно с тях [„Собствена стая“](https://www.colibri.bg/knigi/1507/virdzhiniq-ulf-sobstvena-staq) на Вирджиния Улф (във великолепния превод от английски на Иглика Василева). Или пък идете и им купете новоизлезлия комикс на Лив Стрьомквист [„Плодът на познанието“](http://books.janet45.com/books/1461) (в също така качествения превод от шведски на Анелия Петрунова). Наред с другото и двете четива ще им покажат какво означава богат и чувствителен български език – истинския „актив“ на всички, които населяваме тази територия. Език, в който намирам повече повод за гордост и вдъхновение, отколкото в псевдопатриотични декларации.

---

**\*** *Петя Александрова. [Аз съм българка. 40 истории, 40 портрета“](https://ciela.com/az-sam-balgarka-petya-aleksandrova.html). София: Сиела, 2019.*

**\*\*** *Тук имам предвид „екиклемата“, платформата, на която в старогръцкия театър, където е неприемливо да се показва самият акт на насилие, се изнасят труповете, тоест резултатите от насилието стават видими за зрителите.*