> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# Амнистия за деепричастието
- URL: https://www.toest.bg/amnistiya-za-deeprichastieto/
- Published: 2024-02-23T12:31:53.000Z
- Updated: 2025-02-05T10:30:35.000Z
- Description: Надали има граматични форми, които са по-низвергнати от деепричастията. Защо много хора се въздържат да ги употребяват и основателни ли са аргументите срещу тях? Павлина Върбанова хвърля повече светлина върху проблема.
- Author: Павлина Върбанова
- Tags: култура, Порция език, деепричастие

Да употребяваме ли деепричастия? Този въпрос за мен винаги е имал положителен отговор и ми е звучал също толкова странно, колкото „Да употребяваме ли минало неопределено време?“ или „Да избягваме ли наречията?“. В българския език има деепричастия *(мислейки)*, така както има сегашни деятелни причастия *(мислещ)*, минали деятелни причастия – свършени *(мислил)* и несвършени *(мислел)* – и минали страдателни причастия *(мислен)*. Защо да се лишаваме от изразните възможности, които ни предоставят причастията от един точно определен вид? И нарочени ли са всъщност те?

### Личен опит vs. чужд опит

Опитвам се да си спомня за учител по български език или за преподавател в университета, който е бил настроен отрицателно към деепричастията, но нищо не се появява в съзнанието ми. Или съм имала голям късмет, или съм игнорирала съветите да се избягват тези граматични форми, защото:

- били тромави;
- правели речта по-изкуствена, по-книжна;
- били създадени по подражание на други езици;
- издавали езиковата немощ на автора на текста;
- трудно се употребявали, без да се допускат грешки.

Всички тези аргументи съм чувала от други хора, у повечето от които се е задействало самоцензурирането, и те съзнателно ограничават употребата на деепричастия в речта си. Не е лесно да се променят формирани с години езикови нагласи, но все отнякъде трябва да се започне. И така, нека да поразчистим камъните в градината на деепричастието.

### Български по произход ли са тези форми?

Стопроцентово. Съвременните книжовни форми със завършек *\-йки* всъщност са разклонение на – изненада! – сегашните деятелни причастия. Как така, ще попитате, е възможно *ходейки* например да има нещо общо с *ходещ*? В старобългарския език сегашното деятелно причастие е било *ходѧ*. Както преди, така и сега то се е изменяло по род и число (в миналото – и по падеж), съгласувайки се с името, което е определяло.

В някои случаи обаче е започнало да се употребява в застинала, неизменяема форма, най-често със завършек *\-ще* или *\-щи*, без да се съгласува с име. Примерите са от писмени паметници от ХIII и ХIV век. Така на преден план излиза глаголната, а не атрибутивната (тоест прилагателната) природа на причастието и по своята същност и функции то се доближава доста до съвременното деепричастие.

Но как от застиналата форма *ходѧшти* се стига до *ходейки*? Вследствие на смекчаване на съгласните настъпва следната метаморфоза: *ходѧшти* \> *ходеш’т’и > ходех’к’и > ходейки* **¹**. Преходът се извършва в югозападните български говори, от които сме приели точно тези форми в съвременния книжовен език. Това не е станало нито гладко, нито изведнъж.

### Установяване на деепричастията в новобългарския книжовен език

В пред- и следосвобожденската ни книжнина граматични форми с най-различни облици се борят да седнат на трона на деепричастието. Ето, вижте какъв е мащабът на конкуренцията: *играюще, играющи, казав, казавше, казавши, играя, носяйки, бидейким, пеещем, ходещец, ходещиц...* При това спестявам например форми като *товарйъще,* *закусвайъще*, употребявани от Г. С. Раковски, но пък ви компенсирам с едно изречение от Дядо Славейков, в което деепричастието има неповторим звуков ефект: *Госпожа Хрисодактилица остави съпруга си и влѣзе в стайътъ си *шушнещец**.

Общо взето, през последните двайсет години на ХIХ век формите на *\-йки* започват да надделяват над останалите и голяма роля за това има лансирането им от писатели като И. Вазов, П. П. Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров**²**.

Ако приемем, че в началото на ХХ век деепричастието вече се е установило в книжовния ни език, достатъчни ли са ни били 120 години, за да го приемем безрезервно и да го използваме свободно в своята реч? Оказва се, че не. Доста затруднения среща то по пътя си и няма как да не признаем, че поне част от причините за ограничената му употреба са основателни.

### Проблемът с книжната и изкуствената реч

Факт е, че деепричастието е в основата на обособена част в изречението, а обособените части „са характерни предимно за писмената реч и имат книжен характер, белег са на по-обработената реч“**³**. Илюстрирам го с [пример от Смирненски](https://litclub.bg/library/bg/smirnenski/referendum.html): *Очите се разтвориха в тревожно любопитство, по лицата легна бледината на страха и минувачите странно забързаха, *шушнейки си плахо**. Вероятността да срещнем деепричастия в публицистичната, художествената, официално-деловата или научната реч е многократно по-голяма, отколкото в живата реч. 

Тук е важно да направим едно уточнение – „книжно“ значи не „изкуствено“, а най-вече „писмено“, макар че днес сме склонни да го асоциираме по-скоро с „официално“ и едва ли не „почти архаично“. Деепричастията просто са типични за писмената, обработена, тоест премислената, а не спонтанната реч и затова не виждам основания съзнателно да ограничаваме употребата им поне в писмени текстове. Имам предвид най-вече художествената литература и медийните публикации.

### Езиково немощни ли са авторите, употребяващи деепричастия?

Ако се увличат и текстовете им изобилстват от тези граматични форми – да, това ще натежи и наистина ще означава, че не умеят да си служат добре с различни синтактични конструкции. Но ако в една статия се срещат едно, две или три уместно употребени деепричастия, какъв е проблемът? В [предишната публикация](https://www.toest.bg/dumi-na-godinata-2023/) в тази рубрика например съм използвала *допитвайки се* и *опитвайки се*, без изобщо да регистрирам това – в процеса на писането тези форми са се появили естествено в съзнанието ми. Предполагам, че при много други хора е така, и това всъщност е нормално.

Кой от вас си казва: „Сега ще употребя прилагателно име, а тук е необходимо наречие, но я да се върна малко назад, за да поразредя съществителните“? Да, звучи абсурдно, но защо тогава проявяваме свръхчувствителност към деепричастията? Не е ли по-добре да се възползваме от по-богатата вариативност, която ни предоставят? Например освен

*Приятно ми е, *като си мисля за теб*, да гледам звездното небе.*  
или  
*Приятно ми е, *когато си мисля за теб*, да гледам звездното небе.*  
може да кажем  
*Приятно ми е, *мислейки си за теб*, да гледам звездното небе.*

В конкретния случай аз бих предпочела третия пример, защото ми звучи по-поетично. В други случаи може по-уместен да се окаже вариантът с подчинено изречение с *като* или *когато* – или пък някакъв четвърти, или пети вариант.

Предполагам, че преводачите често проиграват подобни възможности, когато търсят най-доброто съответствие на определена синтактична конструкция в оригинала. Да имаш един вариант повече винаги е за предпочитане.

Разбира се, подмолните камъни в превода не са малко и поне един от тях е свързан с нашата тема: ако за езика на оригинала са твърде характерни граматични форми, съответстващи на нашето деепричастие, опасността да се залитне при предаването им на български е съвсем реална. За английския език рисковете са ясни, но и в гръцкия, да речем, [деепричастието се среща доста по-често](https://lib.uni-plovdiv.net/bitstream/handle/123456789/1131/NTF%5F2021%5F59%5F1%5FA%5F297%5F307.pdf) и вещият преводач следва да отчита тази особеност.

Всъщност моето впечатление е, че ако има залитане при преводите, то по-скоро е в другата посока. От опасения да не се прекали с деепричастията те се свеждат до абсолютния минимум.

### Граматиката е коварна и грешки дебнат отвсякъде

Уви, това важи с пълна сила за нашите граматични форми. За да е правилна употребата им, е необходимо да бъдат изпълнени две условия: 1) действието, означено с деепричастие, трябва да се извършва едновременно с основното действие в изречението, и 2) вършителят им да е един и същ.

*Конникът профуча край мен, *яздейки* бял жребец.*

Често обаче се нарушава второто условие и се стига дори до примери като

*Вдигнах поглед към конника, *яздейки* бял жребец.*

Двете условия чувствително ограничават употребата на деепричастието, но (сякаш това не е достатъчно) те не са единствените, които регулират появата му в речта. Ще дам само един пример за типологична грешка – когато вършителят на действието, означено с деепричастие, е неопределен:

**Имайки* предвид прогнозите, дефицитът в бюджета ще остане под 3%.*

Изречението може да се редактира така:

*Като *се имат/имаме* предвид прогнозите, дефицитът в бюджета ще остане под 3%.*

От всички аргументи против употребата на деепричастия най-силен според мен е последният – възможността да се допуснат грешки, която изобщо не е за подценяване и може дори да откаже по-неуверените. Ако обаче знаем [в кои случаи може да се подхлъзнем](https://liternet.bg/publish3/sfetvadzhieva/deeprichastie.htm), и внимаваме повече, когато пишем, опасенията ще останат на заден план, а речта ни ще стане по-богата и по-разнообразна с деепричастия. Нека не се лишаваме от възможността, която езикът ни дава, и да ги използваме – с мярка, разбира се.

**1** Харалампиев, И. История на българския език. Велико Търново: Фабер, 2001, с. 169 – 170\.   
  
**2** История на новобългарския книжовен език. София: Издателство на БАН, 1989, с. 419 – 426\.   
  
**3** Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 3\. Синтаксис. София: Издателство на БАН, с. 225\. 

*Посвещавам публикацията на Боряна Телбис за любезното и аргументирано насърчение и на Стефан Русинов, който,* [*нищейки проблемите на превода*](https://belejkapod.wordpress.com)*, не забравя и деепричастието.*

---

*Езикът всъщност може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в основната си същност е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.*